През 1970 г. край Козлодуй започва строежът на Първа атомна

Датата е 6 април 1970 г. В България започва същинското изграждане на сграда с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. Това е главният корпус на бъдещата АЕЦ „Козлодуй“. В него ще бъдат поместени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на първите 440-мегаватови блокове.

Само за четири години и три месеца българите успяват да издигнат и да пуснат в експлоатация Първи блок на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа и на Балканите. И това първенство е факт, при условие, че тогава има неимоверен бум на строителство на атомни централи в целия свят и особено в Европа, заради петролната криза от 1973 година („петролна криза“ – звучи ли познато?).

Днес всичко това ни изглежда като научна фантастика. Как ли са успяли? Успяли са с чиста, сурова национална мобилизация. Там, в калта на брега на Дунав, през 70-те работят хиляди. В пикови моменти на площадката едновременно се трудят 8000 човека. Работят на три смени, денонощно. Не знам дали са съзнавали голямата цел, или са били там заради добрите заплати, но един факт е неоспорим: България излиза от периферията на технологично развитите страни и влиза в елитния клуб на страните с ядрена енергетика.

Защото да имаш ядрена централа не означава просто да притежаваш мощност, която „прави ток“, това означава да вдигнеш технологичното ниво на цялата си нация. Означава да създадеш технологичен елит. Можем да спорим за политиката на онова време, но фактите са по-твърди от бетона на реакторната зала. За 51 месеца българската воля и българският труд изпреварват сякаш самото време.

Но не бързайте да си мислите, че това е било само юнашко блъскане в калта. Преди на козлодуйския бряг да се забие първата кирка, българските учени отдавна се готвят за опитомяването на атома. Този строеж е плод и на десетилетия развитие на българската ядрена наука и на една солидна школа по физика, която има своите видни представители още през 20-те и 30-те години на XX век.

Преди първата копка ние вече сме имали своите учени, физици и инженери. Казано по-поетично – те са били невидимата арматура в бетона. Защо ви разказвам тази история, която предполагам е известна на всеки българин? Защото днес често обичаме да казваме, че сме европейци, че сме част от един модерен и технологичен свят. Но ако довечера, когато се приберете у дома и протегнете ръка към ключа за лампата, тя светне, това не се дължи на поредните брюкселските директиви или на днешните ни сложни стратегии. Дължи се на стореното край един малък град на брега на Дунав и на едно време, в което думата „недостиг“ беше ежедневие, но думата „невъзможно“ – забранена.

Там край Козлодуй сякаш се е строяла една друга България, не тази, която познаваме от медиите и интернет днес – с хаоса, с „абе, и така става“ и с вечното отлагане. Там българският нихилизъм е загубил битката пред българския професионализъм.

И малко цифри, защото те не лъжат. От пускането на първия реактор до 2023 година АЕЦ „Козлодуй“ беше произвела 699 802 363 мегаватчаса (MWh) бруто електрическа енергия. За сравнение това би покрило потреблението на ток на днешна България за 20 години или да захрани целят днешен свят (всички индустрии, домове и транспорт във всяко кътче на планетата ) за период от около 9 пълни дни. С това количество електроенергия един съвременен електромобил може да измине близо 3,9 трилиона километра, а това е равносилно на 26 000 пъти разстоянието от Земята до Слънцето и обратно. Но извън цветистите ми образни сравнения, всъщност това е енергията, която захрани българската индустрия, която освети училищата ни и която превърна България навремето в енергиен център на Балканите.

Днес ние живеем върху наследството на неща, строени преди 40 или 50 години. Тогава държавата не беше просто администратор, а строител. Днес има процедури, директиви, обществени поръчки, обжалвания и какво ли още не, и това е хубаво. Но тогава… тогава е имало резултати. И ние все още се греем на огъня, запален за рекордни срокове край Дунав преди половин век. Защото тогава времето не ни е чакало. И ние не сме го карали да чака.

И това не е носталгия по соца, а по държавността, труда, уменията и усилията на хиляди българи. Нека ги помним.

Автор: Росен Петров