Проф. Андрей Фурсов: Кризата не е срив – започна демонтажът на стария ред

Светът не влиза в криза – той се пренарежда чрез нея. Това, което изглежда като хаос, все по-ясно придобива логика на демонтаж, при който старият ред се разглобява, за да бъде заменен с по-затворена и по-контролируема система. Анализите на Андрей Фурсов поставят неудобния въпрос – дали не сме свидетели на процес, в който кризите са инструмент, а не случайност. И ако това е така, тогава светът, който познавахме, вече е зад гърба ни.

Когато кризата престане да бъде случайност

Светът не се разпада. Той се разглобява.

Не хаотично, не под натиска на събития, които излизат извън контрол, а с последователност, която започва да прилича на план. Всяка нова криза не затваря предишната, а я надгражда. Войните не приключват – те се прехвърлят. Икономическите удари не се компенсират – те се акумулират. Политическите решения не стабилизират – те разместват още повече.

Това не е поведение на система, която се опитва да се спаси. Това е поведение на система, която се променя.

И тук идва разломът между видимото и реалното. Видимото казва: грешки, кризи, провали. Реалното започва да подсказва нещо друго: демонтаж.

Както отбелязва Андрей Фурсов, кризата не е отклонение от нормата. Тя е начин нормата да бъде сменена. Не чрез обявяване, не чрез политическо решение, а чрез натиск, който постепенно променя самите условия на съществуване.

Точно това прави настоящия момент опасен. Не защото светът е нестабилен – той винаги е бил такъв. А защото нестабилността започва да се използва като инструмент за управление.

Достатъчно е да се погледне как се променя самата логика на решенията. Европа влиза в икономическа спирала, която подкопава собствената ѝ индустрия, и го прави със съзнание за последствията. Енергийните решения не се коригират, въпреки че резултатите са видими. Социалните напрежения се увеличават, но не се търси тяхното омекотяване. Политическите системи губят стабилност, но това не води до рестарт, а до още по-голямо напрежение.

Ако това бяха грешки, те щяха да бъдат коригирани.

Но не са.

Тук Фурсов е безпощаден в логиката си. Той не приема тезата, че западният елит е загубил контрол. Според него става дума за нещо много по-трудно за приемане – контролът се променя заедно със самата система. Старият модел, изграден върху глобализацията, отворените пазари и относителния социален баланс, е достигнал границите си. Не защото е изчерпан икономически, а защото е станал неудобен политически.

Тази неудобност идва от едно просто обстоятелство – твърде много фактори започват да влияят върху системата, без да могат да бъдат напълно управлявани. Глобалните вериги създават зависимости. Средната класа създава очаквания. Демократичните механизми създават ограничения.

В един момент това престава да бъде предимство.

И тогава започва демонтажът.

Не с едно решение, не с един акт, а с поредица от действия, които изглеждат несвързани, но всъщност водят в една посока. Разкъсване на икономически връзки. Пренасочване на ресурси. Натиск върху социалните структури. Ограничаване на достъпа – първо под формата на извънредни мерки, после като нов стандарт.

Това, което доскоро се възприемаше като изключение, започва да се превръща в правило.

Фурсов формулира това още по-рязко: старият ред не се разпада – той се демонтира, защото вече не служи на тези, които го управляват.

Тази логика променя начина, по който трябва да се гледа на случващото се. Войната вече не е само конфликт между държави. Тя е инструмент за пренареждане на пространства, ресурси и зависимости. Икономическите кризи не са просто резултат от дисбаланси – те са начин тези дисбаланси да бъдат пренаписани. Политическите напрежения не са признак за слабост – те са средство за натиск и контрол.

Най-опасното в този процес е, че той не изисква пълна координация. Не е необходимо всички участници да действат по един план. Достатъчно е основните центрове на сила да се движат в една логика – логика на съкращаване, концентриране и контрол.

Тук се появява и въпросът за средната класа, който Фурсов поставя без излишна сантименталност. Десетилетия наред тя беше стабилизиращият елемент на западния модел. Но стабилността има цена. Тя изисква ресурси, компромиси и ограничения върху властта.

В новата ситуация тези ограничения започват да изглеждат излишни.

Средната класа не изчезва, но се трансформира. Част от нея губи позиции. Друга част се пренастройва към новите условия. Трета – просто отпада от системата. Това не е страничен ефект. Това е част от процеса.

И тук става ясно защо кризата няма да бъде решена по начина, по който мнозина очакват. Няма да има връщане към предишното равновесие. Защото самото равновесие вече не е цел.

Целта е друга.

По-затворена система. По-контролируем достъп. По-малко зависимости от фактори, които не могат да бъдат управлявани. Това означава по-малко свобода в класическия ѝ смисъл, но повече устойчивост за онези, които държат контрола.

Тази промяна не се обявява. Тя се въвежда.

Постепенно, чрез натиск, чрез кризи, чрез решения, които изглеждат временни, но остават.

И докато това се случва, една част от света продължава да мисли в старите категории. Да очаква възстановяване, стабилизация, връщане към нормалността. Но тази нормалност вече не съществува като цел.

Тя съществува само като спомен.

И точно тук се отваря най-важният въпрос. Ако кризата е инструмент, ако демонтажът е процес, който се движи съзнателно, тогава кой ще бъде в позиция да влияе върху това, което ще се изгради на негово място?

Защото новият ред няма да бъде резултат от договор. Той ще бъде резултат от натиск.

И в този натиск някои ще диктуват правилата.

Други ще ги изпълняват.

А трети дори няма да разберат кога са били изключени от играта.

Европа като инструмент, а не като център

Европа не губи посока. Тя сменя функция.

Това е разликата, която се изпуска почти навсякъде. Говори се за криза на европейския проект, за разпад, за вътрешни противоречия, които не могат да бъдат овладени. Всичко това е вярно, ако се приеме, че Европа продължава да бъде субект, който определя собствената си стратегия. Но ако се погледне какви решения се вземат и как се вземат, започва да се вижда нещо друго – Европа все по-малко действа като център и все повече като инструмент.

Този преход не е обявен. Няма политическо признание, няма формулировка, която да го назове. Но той се чете в действията.

Енергийната политика е първият очевиден знак. Континент, който десетилетия изграждаше своята индустриална мощ върху достъпни ресурси, доброволно влиза в режим на скъпа енергия. Това не е просто икономически избор. Това е структурна промяна. Индустрии се свиват, производства се изместват, конкурентоспособността се пренаписва. И въпреки това няма корекция. Няма връщане назад. Има само ускоряване.

Ако това беше грешка, тя щеше да бъде поправена.

Но не е.

Тук логиката, която Фурсов очертава, започва да придобива конкретни измерения. Ако глобалният модел се пренастройва към по-затворена и по-контролируема система, тогава Европа вече не е необходима в предишната си роля на мощен индустриален и икономически полюс. Тя може да бъде използвана по друг начин – като пространство за политическо, военно и икономическо преразпределение.

Това обяснява защо решенията изглеждат саморазрушителни, ако се гледат отвътре, но започват да придобиват логика, ако се гледат отвън.

Милитаризацията на публичния дискурс не е просто реакция на външна заплаха. Тя е част от процес, в който Европа постепенно се пренасочва към роля, която не е изграждала след Втората световна война. Роля на фронтова зона. Роля на буфер. Роля на пространство, в което се концентрира напрежението.

Тук вече не става дума само за НАТО или за конкретни конфликти. Става дума за по-дълбока трансформация, в която европейските общества се подготвят за по-високо ниво на напрежение като ново нормално състояние. Това се прави чрез език, чрез медии, чрез политически решения, които постепенно променят границите на допустимото.

Фурсов не говори директно за Европа в този контекст, но неговата логика за демонтажа на стария модел се вписва почти механично в случващото се. Старият европейски баланс – комбинация от социална държава, индустриална мощ и относителна политическа стабилност – започва да се разглобява. Не защото е невъзможен, а защото не е съвместим с новата конфигурация на силата.

Тук се появява и друг пласт, който често остава в сянка. Европа не просто губи икономическа позиция. Тя губи способността да определя рамката, в която взема решения. Политическите елити започват да действат в условия, които не контролират напълно. Това не означава, че са безсилни. Означава, че работят в по-тясна рамка.

Тази рамка се определя от фактори, които излизат извън самата Европа – геополитически, финансови, технологични. В този смисъл европейската политика започва да изглежда реактивна, дори когато е представяна като стратегическа.

Тук напрежението се засилва още повече. Защото обществата усещат разминаването. Усещат, че решенията не водят до стабилност. Усещат, че стандартът се променя, че сигурността става по-несигурна, че перспективата се свива. Но това усещане не води до корекция на курса. То води до още по-голямо напрежение.

И това напрежение започва да се използва.

Политическата фрагментация не се преодолява – тя се управлява. Социалното недоволство не се елиминира – то се канализира. В този процес демократичните механизми започват да се променят. Не формално, а функционално. Те продължават да съществуват, но ролята им се трансформира.

Фурсов говори за това като за процес, при който демокрацията престава да бъде инструмент за участие и все повече се превръща в инструмент за легитимация. Това не означава, че тя изчезва. Означава, че се използва по различен начин.

Този процес е видим в начина, по който се вземат ключови решения. Те се представят като неизбежни. Като резултат от външни обстоятелства. Като избор без алтернатива. Това създава усещане за ограниченост, което постепенно се превръща в норма.

Европа свиква с това.

И точно тук се появява най-голямата опасност. Не в самите решения, а в адаптацията към тях. В момента, в който обществата приемат, че възможностите са ограничени, че изборът е сведен до минимум, процесът става трудно обратим.

Това не е просто политическа промяна. Това е промяна в начина, по който се възприема реалността.

И тук вече въпросът не е дали Европа ще успее да възстанови предишната си позиция. Въпросът е дали изобщо ще се опита.

Защото възстановяването изисква не само ресурси, но и воля. А волята предполага автономия. И именно тази автономия започва да изглежда все по-ограничена.

В този контекст България не е изключение. Тя е част от този процес, но без ресурсите и без тежестта да влияе върху него. Това я поставя в особена позиция – позиция на участник, който следва, без да определя.

И тук логиката, която започна да се очертава в първата част, се задълбочава. Ако светът се пренарежда чрез кризи, ако старият ред се демонтира, ако Европа променя своята функция, тогава въпросът вече не е кой губи и кой печели в краткосрочен план.

Въпросът е кой ще има място в новата конфигурация.

Защото този процес не спира на нивото на континентите. Той продължава надолу – към държавите, към обществата, към самата структура на властта.

И точно там започва следващият пласт на промяната.

Когато елитите престанат да се нуждаят от масите

Най-голямата промяна не е в държавите. Тя е в отношенията между онези, които управляват, и онези, които досега бяха управлявани чрез баланс.

Този баланс се разпада пред очите ни.

Десетилетия наред западният модел се крепеше върху една негласна сделка. Масите получават стабилност, растеж и относителна сигурност. В замяна приемат правилата на системата. Това не беше идеализирана демокрация, но беше работещ механизъм. Политическите решения имаха граници, защото трябваше да се съобразяват с тази сделка. Икономическите процеси имаха ограничения, защото трябваше да поддържат социалния баланс.

Днес тези ограничения започват да изчезват.

Технологиите променят структурата на икономиката по начин, който прави все по-малко хора необходими за създаването на стойност. Финансовите системи концентрират ресурси с темпове, които преди биха били невъзможни. Информацията се контролира не чрез забрана, а чрез пренасищане и насочване. В тази среда масовото участие престава да бъде ключов фактор.

Тук Фурсов е категоричен в оценката си. Той не вижда този процес като страничен ефект от технологичното развитие. За него това е промяна в самата логика на властта. Ако една система вече не се нуждае от широка социална база, за да функционира, тогава и отношението към тази база неизбежно се променя.

Това не означава открито противопоставяне. Не означава и директно изключване. Означава постепенно преформатиране.

Една част от обществото се интегрира в новите структури – технологични, финансови, управленски. Друга част се адаптира, често с цената на по-нисък стандарт и по-ограничени възможности. Трета започва да изпада извън активната икономическа логика. Това не е социална катастрофа в класическия смисъл. Това е трансформация.

И тук идва най-трудният за приемане момент. Тази трансформация не се случва въпреки елитите. Тя се случва в синхрон с техните интереси.

Фурсов формулира това без излишна реторика – демокрацията, каквато беше позната в края на ХХ век, е била инструмент, а не крайна цел. Инструмент за стабилизация, за легитимация, за управление на масите в условията на индустриално общество. Когато условията се променят, инструментите също се променят.

Това не означава, че изборите ще изчезнат. Не означава, че институциите ще бъдат демонтирани. Означава, че тяхната роля ще се пренапише. Те ще продължат да съществуват, но ще функционират по различен начин.

Този процес вече се вижда. Политическите решения все по-често се представят като неизбежни. Алтернативите се стесняват. Дебатът се измества от същността към формата. Участието се запазва, но влиянието се размива.

Това създава усещане за участие без реален контрол.

В същото време инструментите за управление стават по-прецизни. Данните, алгоритмите, технологичните платформи дават възможност за наблюдение и влияние на ниво, което преди не е съществувало. Това не е класически контрол. Това е управление чрез средата.

Човек не е принуждаван директно. Той е поставян в условия, в които изборът му се насочва.

Тук вече не става дума за политика в традиционния смисъл. Става дума за управление на поведението.

Фурсов вижда в това начало на нов тип система, в която достъпът до ресурси, до информация и до възможности ще бъде регулиран по начин, който не изисква открита репресия. Контролът няма да бъде демонстративен. Той ще бъде вграден.

Това променя и самото разбиране за свобода. Тя няма да изчезне, но ще бъде ограничена в рамки, които изглеждат естествени. Човек ще може да избира, но в поле, което вече е предварително оформено.

Тази промяна не се налага изведнъж. Тя се въвежда постепенно. Чрез кризи, чрез извънредни ситуации, чрез решения, които се представят като временни, но остават. Обществата свикват. Границите се изместват. Новото се превръща в нормално.

И тук се появява още един слой на напрежение. Защото не всички елити са в една позиция. Глобалният елит се пренастройва, но националните елити често остават в старата логика. Те се опитват да управляват процеси, които вече не контролират напълно. Това създава вътрешни противоречия, които започват да се проявяват все по-ясно.

В някои държави това води до политическа нестабилност. В други – до засилване на контрола. В трети – до парализа. Но общото е едно – усещането, че решенията се вземат на ниво, което не е напълно видимо.

Това усещане не е случайно.

То е част от прехода.

И точно тук въпросът за държави като България става още по-остър. Защото в условията на такава трансформация, позицията не се определя само от формалния статус, а от реалната способност да се влияе върху процесите. Когато тази способност е ограничена, изборите също се ограничават.

Това не се обявява. Това се усеща.

И именно това усещане започва да се превръща в основен фактор. Не идеологиите, не лозунгите, а усещането за липса на контрол. За стесняване на възможностите. За това, че правилата се променят, без да бъде дадена възможност за участие в тяхното формулиране.

Това усещане може да бъде управлявано известно време. Може да бъде насочвано, омекотявано, канализирано. Но то не изчезва.

И когато се натрупа достатъчно, започва да променя самата среда.

Тук вече не става дума за икономика или политика в тесния смисъл. Става дума за структурата на обществото. За начина, по който хората възприемат своето място в него. За границите, които приемат като естествени.

И точно там започва следващият етап.

Защото когато масите престанат да бъдат необходимият елемент на системата, въпросът вече не е как ще бъдат управлявани.

Въпросът е как ще бъдат държани извън управлението.

Светът се свива, за да бъде контролиран

Свободният свят, за който толкова дълго се говореше, не изчезва. Той се ограничава.

Не с едно решение, не с една граница, не с ясно обявена доктрина, а с поредица от движения, които постепенно стесняват пространството, в което може да се действа без разрешение. Това не се прави открито, защото откритото ограничение създава съпротива. Прави се чрез средата. Чрез условията, които започват да изглеждат естествени, но всъщност са внимателно оформени.

Движението на капитали вече не е толкова свободно, колкото изглежда. То се насочва, филтрира, ограничава чрез регулации, санкции и финансови механизми, които могат да бъдат активирани по всяко време. Достъпът до технологии не е универсален. Той се превръща в привилегия, която може да бъде дадена или отнета. Информацията не се спира, тя се подрежда така, че да води до определени изводи.

Това е новият тип контрол, който не разчита на забрана, а на управление на възможностите.

Фурсов вижда в този процес не просто реакция на кризи, а оформяне на нов модел на власт. Модел, в който основният ресурс вече не е територията, а достъпът. Достъп до пазари, до технологии, до финансови потоци, до инфраструктура. Който контролира достъпа, контролира и развитието.

Тук геополитиката започва да се преплита с геоикономиката по начин, който прави границите между тях почти неразличими. Транспортните коридори вече не са просто логистика. Те са линии на влияние. Енергийните маршрути не са просто доставки. Те са инструменти за натиск. Финансовите системи не са просто обслужващи механизми. Те са архитектурата на властта.

Светът се подрежда около тези линии.

И това подреждане не е равномерно. Някои региони се превръщат в центрове на контрол. Други – в пространства на зависимост. Трети – в зони на постоянна нестабилност, които могат да бъдат използвани за пренасочване на напрежението.

В този контекст конфликтите започват да изглеждат по различен начин. Те вече не са само сблъсък на интереси. Те са механизъм за пренареждане на достъпа. Кой има право да участва в глобалната икономика. Кой ще бъде ограничен. Кой ще бъде изключен.

Фурсов не говори за това като за бъдеще. Той го вижда като процес, който вече е в ход.

И това променя начина, по който трябва да се гледа на големите играчи. САЩ не губят влияние, но начинът, по който го упражняват, се променя. Китай не просто се издига, а се позиционира като алтернативен център на достъп. Русия не се стреми само към военно равновесие, а към участие в новата инфраструктура на влиянието.

Това създава многополюсност, но не в романтичния смисъл на равноправие. Създава многополюсност на контролирани пространства.

В тази среда Европа изглежда все по-странно. Тя има ресурси, има технологии, има институции, но постепенно губи способността да ги използва автономно. Това я поставя в позиция, в която участва в процеса, но не го определя.

България е още по-навътре в тази логика. Тя не просто следва. Тя се движи в рамки, които се стесняват, без да има ресурс да ги разшири. Това не е въпрос на политическа воля. Това е въпрос на позиция.

И тук се появява нещо, което рядко се казва открито. В новия модел на света не всички държави ще имат еднаква стойност. Някои ще бъдат необходими като партньори. Други – като територии. Трети – просто като пространство, през което ще минават процеси, които не могат да контролират.

Тази йерархия не се обявява. Тя се създава чрез достъпа.

Кой има достъп до технологии. Кой има достъп до финансиране. Кой има достъп до инфраструктура. Кой има достъп до сигурност.

Всичко останало следва от това.

И когато тази логика започне да се утвърждава, става ясно, че старите представи за суверенитет започват да губят съдържание. Формално държавите остават суверенни. Реално техните възможности се определят от мястото им в системата на достъпа.

Това не е загуба на държавност. Това е преформатиране на нейното съдържание.

Фурсов поставя този въпрос без да го омекотява. За него става дума за преход към система, в която властта се концентрира не само в държавите, а в структури, които ги надхвърлят. Финансови, технологични, инфраструктурни.

Това не означава край на държавите. Означава, че те ще функционират в рамка, която не определят изцяло.

И точно тук се затваря кръгът, който започна да се очертава още в началото. Кризата не е случайност. Тя е инструмент. Демонтажът не е провал. Той е процес. Промяната не е хаотична. Тя следва логика.

Логика, която води към по-затворен, по-контролиран, по-йерархичен свят.

Но този свят все още не е напълно оформен.

Той се изгражда.

И в този процес няма пауза.

Няма момент, в който всичко ще се подреди и ще стане ясно как изглежда новият ред. Напротив – самият процес на изграждане е състоянието, в което ще се живее.

Това означава, че напрежението няма да изчезне. То ще се превърне в постоянен фон.

И точно там, в този фон, ще се решава не само кой ще има достъп до ресурси и влияние, а кой изобщо ще има място в системата.

Светът няма да се върне

Няма връщане назад.

Не защото няма желание. А защото самата основа, върху която това „назад“ съществуваше, вече е разклатена до степен, в която не може да бъде възстановена със същите средства. Старият свят не беше просто подредба на сили. Той беше система от зависимости, от баланси, от негласни договорки, които правеха възможно усещането за стабилност. Това усещане изчезва не защото някой го разрушава демонстративно, а защото вече не е необходимо.

Това, което се изгражда на негово място, не се нуждае от същата стабилност. То се нуждае от управляемо напрежение.

Тук вече не става дума за политика в класическия смисъл. Не става дума за идеологии, които се сблъскват, за програми, които се конкурират, за избори, които определят посоката. Всичко това продължава да съществува, но се измества на втори план. На преден план излиза нещо по-тихо, по-малко видимо, но много по-определящо – архитектурата на възможностите.

Кой може да действа. Кой може да се движи. Кой може да участва.

Това започва да определя реалността.

Фурсов не се опитва да омекоти тази картина. Той не предлага утешение, не търси баланс в думите си. За него процесът е ясен – старият модел, в който масите бяха необходим елемент на системата, се заменя с модел, в който тяхната роля се променя до степен, в която те престават да бъдат фактор, който определя посоката.

Това не се случва чрез конфронтация. Не се случва чрез открито изключване. Случва се чрез средата.

Възможностите се стесняват. Изборите се подреждат предварително. Достъпът се регулира.

И в един момент човек започва да живее в пространство, в което формално има свобода, но реално се движи в рамки, които не определя.

Това е новият тип ограничение.

Той не се усеща веднага. Не предизвиква директна съпротива. Той се въвежда постепенно, докато стане част от нормалното. И когато това се случи, връщането назад вече не е просто трудно. То става невъзможно, защото самото усещане за „назад“ се размива.

Тук се появява и най-голямото напрежение, което този процес носи със себе си. Не в икономиката, не в политиката, а в съзнанието. В начина, по който хората започват да възприемат света и своето място в него.

Защото когато границите се изместват достатъчно бавно, те престават да изглеждат като граници.

Те започват да изглеждат като естествено състояние.

И тогава въпросите, които преди биха били неизбежни, просто не се задават.

Това е най-тихият, но и най-дълбокият ефект от трансформацията.

Фурсов вижда в това не просто промяна на системата, а промяна на самата логика, по която тя функционира. Не става дума за преход от един модел към друг в рамките на същата структура. Става дума за преминаване към структура, в която самото участие се дефинира по различен начин.

Това означава, че конфликтите, които виждаме днес, няма да доведат до окончателно решение. Те няма да завършат с ясна победа, с ново равновесие, с подредба, която да изглежда устойчива. Те ще оставят след себе си среда, в която напрежението е постоянен елемент.

И в тази среда ще се оформя новият ред. Не като договор. Не като система от правила, които всички приемат. А като резултат от натиск, от достъп, от контрол.

Това е причината, поради която очакването за „край на кризата“ започва да изглежда все по-неадекватно. Кризата не е състояние, което ще бъде преодоляно. Тя е форма, в която ще се живее.

Това променя всичко.

Променя начина, по който трябва да се мисли за политика. Променя начина, по който трябва да се оценяват решенията. Променя начина, по който трябва да се разбира самата идея за развитие.

И точно тук остава един въпрос, който няма да получи бърз отговор.

Когато светът се свива, за да бъде контролиран, когато достъпът става по-важен от притежанието, когато участието се превръща в привилегия, а не в даденост – къде остава мястото на онези, които не определят правилата, но ще живеят в тях?

Този въпрос няма да бъде зададен на маса за преговори. Няма да бъде включен в договор. Той ще се решава в движение.

И ще бъде решен не от онези, които го задават, а от онези, които вече са започнали да оформят средата, в която отговорът ще стане очевиден.

Има моменти, в които родителят усеща, че губи детето си… но не знае как да го върне. На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ д-р Цветеслава Гълъбова говори без заобикаляне за зависимостите – как започват, как се крият и кога вече е опасно да мълчим. Среща за родители, които не искат да чакат катастрофата, за да разберат истината.

Има теми, които родителите избягват…
докато не стане твърде късно.

На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ ще се проведе среща, която не предлага утеха, а истина.

Специален гост: д-р Цветеслава Гълъбова
директор на Националната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, с дългогодишен опит в работата със зависимости и семейства в криза.

Регистрирайте се в събитието във Фейсбук: https://www.facebook.com/events/922312313747712

Тема:
„Как да спасим детето си: истината за зависимостите – без страх и без илюзии“

Това няма да бъде лекция.
Няма да има удобни фрази.
Няма да има заобикаляне.

Ще има разговор. Истински.

Ще говорим открито за:
– първите признаци, които всички пропускат
– моментите, в които вече е опасно
– грешките, които родителите правят от страх
– и какво реално може да се направи

Тази среща не е за всички.
Тя е за онези, които вече усещат, че нещо се изплъзва.

• Кога: 21.04.2026 г. (сряда), 19:00 ч.
• Къде: Студио „Поглед.инфо“, пл. „Славейков“ №4А, ет. 2
• Продължителност: 90 минути

Формат:
Първа част – разговор с госта
Втора част – въпроси от публиката

Какво получавате:
✔ Достъп до студиото на „Поглед.инфо“
✔ Възможност да зададете личен въпрос
✔ Среща с госта след края на предаването
✔ Обща снимка с д-р Гълъбова

Важно:
Местата са силно ограничени
Достъпът е само с предварително закупен билет: https://epaygo.bg/1225961307    и на място.
Моля, бъдете в студиото поне 20 минути преди началото

Ако усещате, че този разговор ви е нужен — не го отлагайте.