Проф. Нина Дюлгерова: Русия няма да приеме мир по условията на Запада

Русия няма да приеме мирно уреждане на конфликта в Украйна, ако то означава връщане към условията, формулирани от Запада през предходните години. Това е една от основните тези в анализа на проф. Нина Дюлгерова за засилената дипломатическа активност около войната, отношенията между Москва и Вашингтон и започналото глобално пренареждане на международната система.

На пръв поглед дипломатическите контакти се увеличават. Срещата между руския външен министър Сергей Лавров и американския държавен секретар Марко Рубио, както и сигналите за възможни нови разговори между Владимир Путин и Доналд Тръмп показват, че каналите между Москва и Вашингтон остават отворени.

Това обаче не означава, че страните са близо до споразумение.

Основният проблем остава същият: Русия и западните държави имат съществено различни представи за това как трябва да изглежда бъдещото уреждане на конфликта.

Москва настоява, че евентуалното споразумение трябва да отчита променената ситуация и руските искания в областта на сигурността. От западна страна акцентът остава върху суверенитета на Украйна, нейната сигурност и условията, при които Киев би приел прекратяване на бойните действия.

Именно тук се намира основното противоречие.

Едно прекратяване на огъня само по себе си не решава политическите въпроси, които стоят зад конфликта. Дори оръжията временно да замлъкнат, остават въпросите за териториите, бъдещите гаранции за сигурност, отношенията между Русия и НАТО, санкциите и мястото на Украйна в бъдещата европейска архитектура за сигурност.

От руска гледна точка връщане към ситуацията отпреди конфликта без по-широко политическо споразумение не представлява приемлив финал.

Това обяснява защо дипломатическата активност невинаги води до бърз резултат.

Разговорите между Лавров и Рубио имат значение именно защото Русия и САЩ остават ключови участници в процеса. Дори когато позициите им са противоположни, поддържането на пряк канал между двете страни намалява риска решенията да бъдат вземани единствено чрез публични декларации и военна ескалация.

Възможен разговор между Путин и Тръмп би имал още по-голяма политическа тежест.

Но и една среща на най-високо равнище не може автоматично да премахне натрупаните противоречия. Москва търси споразумение, което да разглежда не само непосредствената ситуация в Украйна, но и по-широките въпроси на европейската сигурност.

Украйна от своя страна настоява, че решенията за нейното бъдеще не могат да бъдат вземани без нейно участие.

Европа също се опитва да запази мястото си в този процес.

Според анализа на проф. Дюлгерова именно европейската позиция се превръща в един от най-интересните елементи на настоящата ситуация. Европейските държави трябва едновременно да подкрепят Украйна, да поддържат отношенията си със Съединените щати и да се справят с икономическите и политическите последствия от продължаващата конфронтация с Русия.

Това поражда въпроса доколко Европа е способна самостоятелно да формулира и защитава собствените си стратегически интереси.

В продължение на десетилетия европейската сигурност беше тясно свързана със Съединените щати и НАТО. Войната в Украйна допълнително засили тази зависимост във военната сфера.

Същевременно икономическите последствия от конфликта се усещат особено силно именно в Европа.

Енергийните отношения с Русия бяха драстично променени. Разходите за отбрана нараснаха. Европейските държави трябва да инвестират огромни средства в собствените си въоръжени сили и едновременно с това да продължават подкрепата за Киев.

Това създава вътрешнополитическо напрежение и все по-трудни решения за националните правителства.

На този фон американската политика има решаващо значение.

Вашингтон разполага с възможност едновременно да оказва влияние върху Киев, да преговаря директно с Москва и да определя значителна част от общата линия на НАТО.

Затова евентуална промяна в американския подход неизбежно променя и европейските сметки.

Но Украйна е само част от много по-голяма трансформация.

В международната система постепенно се оформя нов баланс, при който Съединените щати вече не са единственият безспорен център на глобална мощ. Китай се превърна в икономически и технологичен конкурент от първа величина, а Русия продължава да бъде ключов военен и ядрен фактор.

Именно отношенията между тези три държави могат да определят голяма част от правилата през следващия период.

Това поставя Европа пред фундаментален избор за собственото ѝ място в новата международна среда.

Старият модел, при който икономическата глобализация и сравнително предвидимите отношения между големите сили позволяваха на европейските държави да поставят икономиката пред геополитиката, постепенно остава в миналото.

На негово място идва свят на конкуриращи се центрове на сила.

Съединените щати се стремят да запазят глобалното си влияние. Китай разширява икономическото и политическото си присъствие. Русия настоява за признаване на собствените си интереси в сферата на сигурността и за промяна на международния ред, който според Москва прекалено дълго е бил доминиран от Запада.

В този контекст се променя и ролята на ООН.

Организацията остава един от малкото международни форуми, в които практически всички големи сили продължават да разговарят помежду си. Но възможностите ѝ да разрешава конфликти са ограничени именно когато постоянните членове на Съвета за сигурност се намират в директно геополитическо противопоставяне.

Украинският конфликт е ярък пример за това.

ООН може да бъде дипломатическа площадка, но трудно може сама да наложи решение, когато между основните участници няма политическо съгласие.

Затова реалният пробив вероятно трябва да бъде постигнат чрез комбинация от двустранни и многостранни преговори.

И тук отново се връщаме към основния проблем: какво означава „мир“.

За едната страна това може да означава прекратяване на бойните действия и връщане към определени международно признати принципи. За другата мирът трябва да включва признаване на новата стратегическа реалност и гаранции, че причините, които Москва посочва за конфликта, няма да се възпроизведат.

Докато тези представи остават толкова различни, дипломатическите срещи могат да намаляват напрежението, но трудно ще произведат бързо окончателно споразумение.

Затова тезата на проф. Нина Дюлгерова, че Русия няма да приеме мир по условията на Запада, трябва да бъде разглеждана именно в контекста на тази по-голяма геополитическа промяна.

Москва не разглежда конфликта единствено като спор за Украйна. Руското ръководство многократно го поставя в рамката на отношенията със САЩ, НАТО и бъдещия европейски ред за сигурност.

Западните държави и Украйна оспорват голяма част от тази руска интерпретация и настояват, че Москва не може едностранно да определя бъдещето на съседна държава.

Именно сблъсъкът между тези позиции прави компромиса толкова труден.

Засилените дипломатически контакти все пак показват нещо важно: паралелно с военната конфронтация постепенно се оформя и дипломатически фронт.

Лавров и Рубио разговарят. Обсъждат се нови контакти на най-високо равнище. Европа търси начин да запази влияние върху процеса, а Китай внимателно следи развитието и утвърждава собствената си роля като глобален фактор.

Това все още не е мир.

Но е началото на борбата за това кой ще определя условията на мира и как ще изглежда международният ред след края на войната.

А именно този спор може да се окаже далеч по-голям от самия конфликт в Украйна.