Птици в бойните глави или как Пентагонът заложи на гълъбите срещу ранната електроника

Военната индустрия винаги е обичала скъпото желязо и сложните схеми, но в началото на четиридесетте години на миналия век физиката и логистиката поставят американските конструктори на колене. Съществуващите тогава системи за насочване на управляеми боеприпаси като германската радиоуправляема бомба „Фриц Х“ или ранните американски прототипи имат един фатален недостатък. Те изискват непрекъсната визуална връзка между оператора в самолета и самата цел, което превръща бомбардировача в бавна, лесна мишена за противниковите изтребители и корабната противовъздушна отбрана. Ранните телевизионни камери, монтирани в носовете на снарядите, пък се нуждаят от огромни акумулатори, дават зърнесто изображение с нисък контраст и губят сигнал при преминаване през облаци или димни завеси. Радиосигналите лесно се заглушават от противника, а инфрачервените датчици все още не могат да отличат нагрятата палуба на крайцер от отблясъците на слънцето върху вълните. В този технологичен задънен тупик се намесва човек, който няма нищо общо с балистиката или електротехниката.

Бърус Фредерик Скинър, преподавател по психология в Университета на Минесота, гледа на проблема през призмата на суровата поведенческа механика и икономията на ресурси. През пролетта на 1940 година, докато пътува с влак и наблюдава ято птици, летящи успоредно на вагоните, той си дава сметка, че природата вече е създала компактен, удароустойчив компютър за визуално разпознаване, който работи без електричество и се възпроизвежда сам. Скинър вече има сериозен опит с оперантното обусловяване и знае, че обикновеният домашен гълъб притежава изключителна зрителна острота, способност да различава цветове и форми, както и пълна липса на паника при силен шум и ускорение. Вместо да проектира скъпи жироскопи и лампови усилватели, ученият предлага да постави три обучени птици в носовата част на планиращата бомба „Пеликан“. Механизмът е елементарен от гледна точка на конструкцията: пред всяка птица има малък матов екран, върху който система от лещи проектира картината пред летящия снаряд. Гълъбът е дресиран чрез системно хранително подсилване да кълве непрекъснато силуета на вражеския кораб, докато зърното от автоматичната хранилка го държи в работен режим. Върху човката на птицата е залепен лек метален контакт, а самият екран е свързан със система от пневматични клапани и сервомотори. Ако целта се измести вляво, гълъбът кълве вляво, затваря веригата и пневматиката коригира кормилата на бомбата, докато силуетът не се върне в центъра.

Лабораторната реалност срещу армейската бюрокрация

За да избегне случайни грешки или моментно разсейване на отделната птица, Скинър въвежда мажоритарен принцип на гласуване в тясната трисекционна капсула. Снарядът променя курса си само когато поне двама от тримата пернати оператори кълват в една и съща посока, което елиминира статистическия шум и гарантира стабилност на траекторията. Когато ученият представя идеята пред военните ведомства във Вашингтон през 1941 година, реакцията е предвидимо хладна. Офицерите, свикнали да измерват бойната мощ в калибри, тонаж и конски сили, гледат на психолога от Минесота като на ексцентричен цивилен, който им губи времето. Ситуацията се променя едва през 1943 година, когато компанията „Дженеръл Милс“, известна с производството на брашно и зърнени закуски, но притежаваща сериозни инженерни цехове за военно производство в Минеаполис, отпуска помещения и механици за изграждането на първите прототипи. Скоро след това Националният комитет за отбранителни изследвания отпуска скромния бюджет от двадесет и пет хиляди долара, с което официално стартира проектът „Гълъб“.

В условията на сурова лабораторна проверка в сградите на „Дженеръл Милс“ Скинър и неговите асистенти подлагат птиците на изпитания, които биха унищожили всяка електронна апаратура от четиридесетте години. Гълъбите са затваряни в симулатори, подложени на оглушителен грохот от двигатели, резки промени в атмосферното налягане, екстремни температури и силни вибрации, имитиращи пикирането на тежък боеприпас. Птиците не само не губят ориентация, но продължават да кълват проектираните изображения на крайцери и пристанищни докове със скорост от три до четири удара в секунда. По информация от запазените протоколи на изпитанията, птиците успяват да разпознаят целта дори когато тя е частично скрита от облаци, когато ъгълът на заход се променя рязко или когато върху екрана се появяват фалшиви обекти. За разлика от примитивните фотоелементи, които реагират сляпо на най-светлото или най-контрастното петно, зрителната кора на гълъба обработва образа цялостно и не се поддава на заблуда. Тук обаче се появява първото сериозно противоречие в цялата тази история, което историците на науката често подминават. Докато в лабораторния симулатор системата работи безотказно, никой никога не я е тествал в реални бойни условия при скорост от няколкостотин километра в час, където претоварването при резки маневри би могло чисто физически да притисне птицата към дъното на капсулата и да ѝ попречи да движи главата си.

Въпреки убедителните демонстрации пред комисия от физици и военни експерти през пролетта на 1944 година, проектът „Гълъб“ е внезапно прекратен през октомври същата година. Официалното обяснение в архивите гласи, че разработката на радарни и електронни системи за насочване напредва с темпове, които правят биологичния подход излишен. Истината обаче изглежда доста по-прозаична и опира до психологията на самите взимащи решения генерали, а не до техническите параметри. Както по-късно отбелязва самият Скинър, военните просто не са могли да преглътнат мисълта, че съдбата на скъп боен кораб или стратегически мост ще зависи от поведението на три обикновени улични птици. Освен това през 1944 година Съединените щати вече са хвърлили огромни финансови и индустриални ресурси в проекта „Манхатън“ и в масовото производство на радиолокатори, което превръща евтината алтернатива в неудобен конкурент за бюджетните средства. Оборудването е прибрано в складовете, а гълъбите са пенсионирани в университетския гълъбарник, но самата идея се оказва твърде жилава, за да умре в архивното гробище на Пентагона.