Пукнатини в океанското дъно и митът за изчезващата вода

Визуалната представа за ocean, който се излива като през счупена тапа на вана в някаква подземна кухина, е продукт на наивен географски романтизъм. В геологията няма място за подобни празноти. Под няколко километра воден столб се намира океанска кора с дебелина между 5 и 10 километра, съставена предимно от базалт и габро, а под нея лежи вискозната, пластична мантия. Налягането на дълбочина от пет километра достига стойности от около 50 мегапаскала, което означава, че всеки опит за механично раздалечаване на скални блокове моментално се среща с невероятното съпротивление на заобикалящата среда. Когато литосферата се разцепва, тя не разкрива черна паст, а излага мантиен материал, който поради внезапното спадане на налягането започва частично да се топи и да запълва образувания вектор.

Историята на океанографските експедиции и пробиването на морското дъно — като проекти от рода на Deep Sea Drilling Project и неговите съвременни приемници — отдавна са потвърдили, че земната кора постоянно се разстяга и пропуква. В зоните на средноокеанските хребети, където плочите се отдалечават една от друга, разкриването на кората е ежедневие в геоложки мащаб. Там обаче водата не изчезва, а влиза в директен контакт с магмените интрузии. Течният океан служи като охлаждащ агент за планетарния двигател. Прониквайки през грапавата мрежа от микропукнатини, водата се нагрява до температури над 400 градуса по Целзий, но поради смазващото хидростатично налягане тя не кипи в класическия смисъл, а преминава в свръхкритично състояние.

Ако допуснем хипотетичен сценарий, при който в рамките на броени минути се формира разлом с дължина от стотици километри и дълбочина, достигаща горната мантия, първичният феномен няма да бъде загуба на воден обем, а масивно преразпределение на потенциална и кинетична енергия. Огромни водни маси ще се срутят навътре, за да запълнят новия топографски минимум, създавайки локален дефицит на морското равнище. Това всмукване неизбежно ще бъде последвано от откатна вълна. Справка с документацията от земетресението в Тохоку през 2011 година или това в Суматра през 2004 година показва, че дори вертикално изместване на дъното с едва няколко метра е напълно достатъчно да изтласка кубични километри вода и да генерира цунами с трансокеански обхват. При разлом от хипотетичен мащаб говорим за деформации, които биха пренаредили бреговите линии на цял басейн.