Разделение на властите само на хартия? Тежки обвинения за зависимости в съдебната система

В България разделението на властите все по-често изглежда като принцип, който съществува много по-ясно в учебниците, отколкото в реалния политически живот. Това е основната теза в остър коментар, който поставя под съмнение независимостта на ключови държавни институции и начина, по който политическите сили използват темата за корупцията.

Според изложената позиция законодателната, изпълнителната и съдебната власт формално са отделени, но зад публичната фасада действат сложни политически и икономически зависимости. Авторът стига до крайното твърдение, че държавният апарат се е превърнал в своеобразно „легализирано крило“ на организирани интереси.

Особено остри са критиките към начина, по който през последните години различни политически сили превърнаха борбата с корупцията и влиянието на Делян Пеевски в централна част от своето публично послание.

Според автора тази борба постепенно е изгубила характера си на принципна кауза и се е превърнала в политическа търговска марка. Докато е било необходимо да се печелят гласове, обществото е слушало гръмки обещания за демонтиране на зависимости и освобождаване на институциите. Когато обаче настъпва моментът за разпределяне на позиции във Висшия съдебен съвет, регулаторите и други ключови институции, политическата реторика рязко се променя.

Така според тази критична гледна точка зад публичните конфликти постепенно започват да се появяват договорки и компромиси.

Под особено силен огън попада прокуратурата. Авторът отправя тежки обвинения към изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов и към начина, по който функционира прокурорската система. Тезата е, че действията на прокуратурата понякога могат да бъдат използвани като инструмент в политическите и икономическите сблъсъци.

В този прочит шумните акции, обиските, разследванията и медийните кампании невинаги имат единствено правосъдна цел. Те могат да бъдат разглеждани и като средство за натиск, когато определен участник в политическата система стане неудобен или когато предстои ново преразпределение на влияние.

Авторът свързва тази теза и с напрежението около президента Румен Радев и неговото политическо обкръжение, като предполага, че част от институционалните действия могат да бъдат разглеждани през призмата на по-широка борба за влияние.

Друг основен акцент е ролята на публичните скандали.

Според коментара обществото периодично се въвлича в шумни теми, които изместват вниманието от далеч по-съществени въпроси. Докато социалните мрежи и телевизионните студиа обсъждат поредния скандал, на заден план могат да останат решенията за съдебната система, регулаторите, държавния дълг и разпределението на огромни публични средства.

Като пример се посочват обществените спорове около Петрохан и различни твърдения и обвинения, които бързо завладяват публичното пространство.

Тезата е, че подобни истории могат да действат като своеобразен информационен гръмоотвод. Обществото се разделя на лагери, социалните мрежи кипят от спорове, а много по-важни решения остават извън центъра на общественото внимание.

Така се оформя мрачната картина, описана от автора: политиците играят предварително определени роли, институциите се използват в битките за влияние, а гражданите наблюдават спектакъла, убедени, че пред очите им се води истинска война между непримирими противници.

В действителност, според тази гледна точка, зад публичните конфликти често могат да стоят временни съюзи, преговори и преразпределение на позиции.

Днес едни политически сили се представят като непримирими врагове. Утре същите могат да се окажат около една маса, когато трябва да бъдат договорени назначения, регулатори или други ключови позиции.

Именно това поражда все по-силното обществено недоверие към институциите.

Когато обещанията за промяна постоянно се сблъскват с нови договорки, а борбата срещу задкулисието завършва с поредното преразпределение на властта, гражданите неизбежно започват да задават един и същи въпрос: действително ли различните политически лагери водят битката, която демонстрират пред обществото, или наблюдаваме поредния епизод от един и същи политически спектакъл?

Отговорът на този въпрос не може да бъде даден само с лозунги.

Той трябва да се търси в конкретните назначения, решенията на институциите, разпределението на публичните средства и най-вече в това дали правилата се прилагат еднакво към всички.

Защото истинското разделение на властите не се доказва с декларации. То се доказва тогава, когато прокуратурата, съдът, парламентът и правителството могат да действат независимо от политически, партийни и икономически интереси.

А когато обществото престане да вярва, че това е така, проблемът вече не е само политически.

Той се превръща в криза на доверието към самата държава.