Румен Радев не просто подаде оставка. Той подаде ръка на България

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

От светлината на фара към огъня на огнището

Досега президентството беше фарът, който ни казваше къде е брегът в тъмното. Но фарът е самотен и далечен. А България днес няма нужда само от светлина – тя има нужда от топлина. Има нужда от някой, който да влезе в домовете ни, да седне на масите ни и да каже: „Знам колко е трудно. Знам колко тежи мълчанието на децата ни, които си тръгнаха. Знам колко струва достойнството на един старец.“

Слизането на Румен Радев в сърцето на държавното управление е акт на смирение. Това е гласът на офицера, който казва: „Няма да ви гледам отвисоко. Ще бъда в окопа до вас.“

Защо сърцата ни трепват днес?

Защото това не е поредната политическа шахматна фигура. Това е жива надежда.

Надеждата на майката, която иска детето ѝ да се върне не за празник, а завинаги.

Надеждата на бащата, който иска да работи честно, без да превива гръб пред неправдата.

Вярата на младите, че България не е минало, а бъдеще.

Това не е просто смяна на постове. Това е опит да върнем душата в тялото на една държава, която твърде дълго беше само студена администрация.

Любовта е действие, не приказка

България е уморена от наблюдатели. Тя е жадна за лечители. За хора, които са готови да изгорят в работата си, за да светне в чуждата къща. Влизането на Радев в реалната, трудната, неблагодарната политика е неговото „Обичам те“ към българския народ. Това е битка за хляба, за правото, за достойнството на името ни.

Ние сме неговото сърце

Тази промяна не е дело на един човек. Той е само знамето. Вятърът, който го движи, сме ние. Всички ние, които плачем на „Моя страна, моя България“ и които не сме се отказали, въпреки всичко.

Г-н Президент, днес Вие оставяте високия стол, за да застанете на нивото на нашите очи. Ние няма само да Ви следваме – ние ще Ви пазим гърба. Защото когато един държавник избере народа си пред комфорта, народът му дължи своята вярност.

България не се пробужда – България изправя рамене.

“Не е важно колко дълго си живял, а колко сърца са затуптели в твоя ритъм.“

Споделете тази надежда. Нека тя стигне до всяко село, до всеки дом, до всеки българин по света. Пътят започва от днес. Ще го извървим ли заедно?