Самопризнанията, които днес се крият: как фашистките убийства доведоха до присъдите на Народния съд
Днес удобно се повтаря мантрата за „елита на нацията“, осъден от Народния съд, без да се казва най-важното – защо тези хора са били изправени пред съд и за какво точно са признали. Услужливо се премълчава и ролята на днешните ни „партньори“ Англия и САЩ, които като част от Съюзното командване налагат следвоенната система на възмездие над държавите, воювали на страната на Хитлер. Народният съд не пада от небето – той е част от общия следвоенен механизъм, познат като „нюрнбергска система“, чиято цел е да съди виновниците за войната и за престъпленията срещу съюзените народи и собственото население.
Когато днес се внушава, че осъдените били „жертви“, удобно се изрязва документалната част – самопризнанията. А те са потресаващи не с идеология, а с факти. Офицери и полицаи разказват как „нелегални“ са убивани „при опит за бягство“, как труповете са заравяни по заповед, как за „проявена дейност“ се раздават благодарности и парични награди. Държавни министри обясняват, че това бил „единственият начин“ и че има специални фондове за възнаграждения за убити хора. Това не е пропаганда, а хладна администрация на смъртта.
Други признават публично как са водили блокади на цели села, как са малтретирали мъже, жени и деца, как са произнасяли заплашителни речи пред събраното население и са обещавали разстрели, интернирания и палежи. Има признания за екзекуции отблизо, „както ме бяха научили“, за присвояване на дрехите на убитите, за убийства, последвани от фалшиви диагнози, за да се прикрият следите. Това са думи на извършители, не на обвинители.
Има и признания за системни изтезания – бой с гуми и палки, връзване, електрошокове, садистични практики, довели до смърт в болнични легла, а после до „удобни“ медицински лъжи. Има описания на масови разстрели, на избор между „лека или тежка“ смърт, на терор над населението като метод за сплашване. Има и признания за крайни жестокости – разчленяване на тела, разхвърляне на части, обезглавявания по заповед. Това не са „грешки на войната“, а системни престъпления.
Свидетелските показания допълват картината – глад, жажда, солена вода вместо помощ, гниещи рани без превръзки, дни и седмици побои. Жени, които се връщат в селата си и намират семействата си убити, а убийците – посрещнати с песни и цветя. Това е социалният климат, в който се говори за „елит“.
Да се отрича Народният съд без да се чете този масив от признания означава съзнателно да се лъже. Да се мълчи за международния контекст и за съюзническия контрол означава умишлено да се подменя историята. Въпросът не е дали съдът е бил суров – сурова е била реалността на престъпленията. Въпросът е дали ще имаме честността да признаем, че много от осъдените не са били „елит“, а функционери на една машина за репресии, която е убивала, изтезавала и лъгала.
Историята не се пренаписва с лозунги, а с документи. А документите говорят ясно – за вина, призната от самите извършители. Който днес настоява да вижда в тях „жертви“, просто отказва да погледне истината.
Post Comment