Шампионът Исмаил, когото нарекоха Ивайло

Днес, 13 юли, рожден ден празнува Ивайло Маринов – мъжът, чието истинско име е Исмаил Мустафов, но когото цяла България познава с името, наложено му по време на Възродителния процес. Един от най-горчивите парадокси в историята на българския спорт е, че най-великото постижение на варненеца – олимпийското злато в Сеул през 1988 г. – е спечелено под чуждо име, точно когато вече е бил преименуван насила. Историята обича подобни иронии. Маринов – не.
Исмаил Мустафов е роден на 13 юли 1960 г. във Варна, в мюсюлманско семейство. Детството му преминава край морето – като на всяко момче, което гони топката по улиците и играе футбол в ЖСК „Спартак“. Боксът влиза в живота му съвсем случайно – с онзи привидно незначителен обрат, от който по-късно се раждат големите истории.
Един ден приятелят му Хюсеин Симов го предизвиква на бас – кой кого ще победи. Двамата се качват на ринга в залата на „Черно море“, а около тях се събират боксьори и треньори, дошли да гледат сеир. По-едрият и опитен Хюсеин срещу слабия Исмаил, който никога дотогава не е тренирал бокс. Резултатът изненадва всички. „След края на мача ченетата на всички бяха опрели в пода“, ще си спомня Маринов години по-късно. Треньорите Петър Ганчев и Петър Петков веднага разбират, че пред тях стои нешлифован диамант. На 17 години Ганчев го взима при себе си. Само пет-шест месеца по-късно Исмаил вече е републикански шампион за юноши. Две години след това е олимпиец.

Москва, 1980 година. Едва двадесетгодишен, той дебютира на Олимпийските игри в категория до 48 килограма. На полуфинала срещу кубинеца Иполито Рамос чупи ръката си още в първия рунд. Не се отказва. Доизиграва срещата, губи и печели бронзовия медал. Радостта му обаче е сдържана. Защото е роден шампион, а бронзът никога не е бил целта, заради която е пристигнал в Москва. Не се оправдава, не търси съжаление. Просто се връща в залата и започва да тренира още по-упорито.
Следват години на почти пълно господство. Печели Световната купа в Монреал през 1981 г., европейската титла в Тампере същата година, а през 1982 г. става световен шампион в Мюнхен – първият български световен шампион по бокс. Година по-късно триумфира и на европейското първенство във Варна.
После идва Лос Анджелис през 1984 г. – и бойкотът. България не участва на Олимпийските игри. Вторият олимпийски шанс на Маринов е отнет не на ринга, а в кабинетите на политиците. Той преглъща и това. През 1985 г. печели европейски бронз, но скоро следват нови изпитания. През 1986 и 1987 г. е свален от самолета буквално преди заминаването за световното първенство в Рино. Пред обществото е обявено, че е болен. На него самия казват, че е дал положителна допинг проба. По думите му това е лъжа. Следват две тежки години, в които неведнъж се замисля дали изобщо да не сложи край на кариерата си. Изтърпява и това.

Сеул, 1988 година. Последният шанс. Маринов вече е на 28 години – възраст, която в най-леката категория на бокса тогава мнозина приемат за пределна. На четвъртфинала побеждава съветския боксьор Александър Махмутов с 5:0. На полуфинала елиминира филипинеца Серантес. На финала го очаква големият фаворит Майкъл Карбахал от САЩ – бъдеща легенда в професионалния бокс, за когото мениджърите вече подготвят бляскава кариера след очакваното олимпийско злато.
Маринов обаче изнася един от най-силните мачове в живота си. Побеждава Карбахал с 5:0 съдийски гласа – категорично, безапелационно и без никакво колебание. България печели първата – и до днес единствена – олимпийска титла по бокс.
Само че паспортът, в който е записан този триумф, носи чуждо име – Ивайло Маринов. Възродителният процес, насилствено преименувал стотици хиляди български мюсюлмани, засяга и него. Така Исмаил Мустафов става олимпийски шампион под име, което никога не е избирал. Парадоксът е толкова голям, колкото и жесток.
След края на аматьорската си кариера за кратко преминава в професионалния бокс. Записва три мача и три победи, но до дългосрочен договор така и не се стига. За известно време се състезава в Германия и за СК „Партизан“ в Белград. Получава нееднократно примамливи предложения да се установи в Турция или Германия, но отказва. Избира да остане във Варна – града, в който е започнало всичко.

Официално слага край на състезателната си кариера през 1997 година.
През 2001 г. Българската федерация по бокс го определя за най-добрия български боксьор на XX век. Същата година излиза и биографичната му книга „Бий, за да те уважават!“ с автор Стефан Августинов. Отличен е с орден „Стара планина“ II степен, с наградата „Венец на победителя“ и е обявен за почетен гражданин на Варна.
Днес е женен, има три деца – две момчета и едно момиче. Олимпийския си медал пази в специален сейф и от време на време го изважда, за да го показва на внуците. Стопанисва ресторант във Варна, където децата му му помагат. „Аз съм шефът и по цял ден си клатя краката“, казва с усмивка. Основател и президент е на Боксов клуб „Ивайло Маринов“, а най-голямата му мечта остава същата – оттам един ден да излезе следващият олимпийски шампион на България.
Исмаил Мустафов днес навършва 65 години. Системата му отнема името. Политиката му отнема една Олимпиада. Една измислена допинг история му отнема две години от кариерата. Но на ринга никой така и не успява да му отнеме най-важното – достойнството на истински шампион.