Шънджън и краят на старата геополитическа граматика: китайският прочит на новия световен ред
На
21 ноември 2026 г. китайското издание
„Гуанча“ (观察者网)
публикува пространна дискусия между
директора на Института за международни
изследвания към университета „Фудан“
проф. У Синбо и изпълнителния директор
на Центъра за руски изследвания към
Източнокитайския педагогически
университет проф. Лю Дзюн. Заглавието
на публикацията е „Китай, Русия и САЩ
надхвърлят традиционния „голям
триъгълник“ и изграждат нов модел на
отношения между великите сили“.
news.ifeng.com
Зад
академичната формулировка се крие
въпрос с огромно историческо значение:
възможно ли е международната политика
постепенно да се освободи от логиката,
според която сигурността на една велика
сила може да бъде постигната единствено
за сметка на несигурността на друга?
Геополитическият
триъгълник като наследство на една
отминаваща епоха
Стратегическият
триъгълник между Вашингтон, Москва и
Пекин, придобил особено значение през
70-те години на миналия век, възникна в
историческа действителност, която
съществено се различава от съвременната.
Китай бе икономически сравнително слаба
държава, Съветският съюз разполагаше
с огромна военна мощ, а Съединените щати
съчетаваха икономическо, технологично
и финансово превъзходство с глобална
система от съюзи.
Американската
дипломация на Хенри Кисинджър превърна
съветско-китайските противоречия в
инструмент за подобряване на стратегическите
позиции на Вашингтон. Сближаването с
Пекин не произтичаше от преодоляване
на идеологическите различия между
американския капитализъм и китайския
социализъм. Неговата политическа
рационалност се състоеше в способността
на Съединените щати да използват
конфликта между двата центъра на
социалистическия свят.
Тази
геополитическа философия предполагаше,
че международното равновесие може да
бъде управлявано посредством постоянно
преразпределение на съюзите и
противоречията. Приятелството бе
временно, противникът — променлив, а
относителното отслабване на конкурентите
се превръщаше в основен критерий за
успешна външна политика.
Проф.
Лю Дзюн оспорва приложимостта на тази
схема към съвременните отношения между
трите държави. Той открива перспективата
в сътрудничеството между тях, а не в
обединяването на две срещу третата.
news.ifeng.com
Разликата
не е терминологична. Тя засяга самата
природа на властта в международната
система. Ако в класическата геополитическа
конструкция силата на държавата се
измерва преди всичко чрез способността
ѝ да ограничава конкурентите, в новата
действителност все по-голямо значение
придобива способността ѝ да управлява
собствената си взаимозависимост с тях.
Съвременен
Китай не е Китай от времето на Мао Дзъдун.
Съвременна Русия не е Съветският съюз,
а американската икономика вече не може
да бъде разглеждана извън сложните
производствени, финансови и технологични
връзки с останалия свят. Възстановяването
на дипломатическите конструкции от
последната третина на ХХ век би означавало
използване на политически инструменти,
създадени за една историческа реалност,
която до голяма степен е престанала да
съществува.
Китайската
представа за силата и историческото
време
Една
от съществените особености на китайската
стратегическа мисъл е отношението към
историческото време. Политическите
процеси се разглеждат в перспектива,
надхвърляща не само продължителността
на един правителствен мандат, но понякога
и живота на отделното поколение. В тази
перспектива моментното преимущество
няма непременно по-голяма стойност от
създаването на устойчиви условия за
развитие.
Западната
политическа система, особено в условията
на изострена вътрешнопартийна
конфронтация, все по-трудно съчетава
дългосрочните стратегически цели с
кратките изборни цикли. Правителствата
са подложени на постоянен натиск да
демонстрират непосредствени резултати,
които могат да бъдат превърнати в
политически капитал. Външнополитическата
конфронтация нерядко се превръща в
средство за мобилизиране на вътрешна
обществена подкрепа.
Китайската
държавна стратегия разполага с други
институционални възможности за планиране.
Това не означава, че китайската политика
е лишена от противоречия или че всяко
нейно решение е подчинено на безпогрешна
историческа логика. Означава обаче, че
политическото ръководство може да
придава различна тежест на непосредствените
и дългосрочните резултати.
За
Пекин продължителната международна
нестабилност представлява препятствие
пред икономическото и технологичното
развитие. Китайската индустриална мощ
се нуждае от пазари, енергийни доставки,
транспортни коридори и относително
предвидима международна среда. Пълното
разрушаване на отношенията със Съединените
щати би имало висока икономическа цена,
независимо от постепенното намаляване
на определени китайски зависимости от
Запада.
Стабилните
отношения с Русия имат различно, но
не по-малко значение. Те осигуряват
стратегическа дълбочина, континентална
свързаност, достъп до ресурси и възможност
за развитие на евразийското пространство
извън непосредствения контрол на
западните морски сили.
От
китайска гледна точка принудителният
избор между Русия и Съединените щати
би бил ограничаване на собствената
стратегическа свобода. Поддържането
на различни по характер отношения с
двете държави позволява на Пекин да не
превръща международната си политика
във функция на чужди противоречия.
Тъкмо
затова китайската концепция за
многополюсността не трябва да бъде
свеждана до механичното формиране на
антиамериканска коалиция. Ако новият
световен ред възпроизведе разделението
на враждебни и затворени военно-политически
лагери, ще бъдат променени участниците
в конфронтацията, но не и нейната
историческа същност.
Русия
и провалът на стратегията за дипломатическа
изолация
Един
от най-съществените политически изводи
в китайската дискусия се отнася до
международните позиции на Русия. Проф.
Лю Дзюн определя срещата в Шънджън като
„значителна дипломатическа победа“
за Москва и руския президент Владимир
Путин. news.ifeng.com
В
продължение на години значителна част
от западната политическа стратегия се
основаваше върху предположението, че
Русия може да бъде лишена от международна
легитимност посредством икономически
санкции, дипломатическа изолация и
ограничаване на контактите ѝ с водещите
световни центрове. Тази стратегия
съдържаше фундаментално противоречие.
Западът отъждествяваше собственото си
политическо пространство с международната
общност, пренебрегвайки нарастващата
самостоятелност на държавите извън
него.
Изолацията
от определена група държави постепенно
бе представена като изолация от света.
Политическата география обаче се
изменяше значително по-бързо от
представите на европейските и американските
стратези.
Русия
притежава специфична комбинация от
характеристики, които не позволяват
международната ѝ роля да бъде оценявана
единствено чрез размера на брутния
вътрешен продукт. Териториалният мащаб,
ядрената мощ, природните ресурси,
географското положение, военнопромишленият
потенциал и способността за самостоятелно
стратегическо поведение я превръщат
във фактор, чието изключване от системата
на международната сигурност поражда
опасности за самата система.
Западната
стратегия спрямо Русия подценяваше
възможността икономическото и
политическото отделяне от Европа да
ускори една значително по-мащабна
историческа преориентация на руската
държава.
Руската
европейска идентичност в продължение
на столетия съществуваше в сложно
взаимодействие с евразийската природа
на страната. Политическите, икономическите
и културните елити традиционно бяха
ориентирани към европейското пространство,
докато огромната част от територията
и значителна част от ресурсния потенциал
на държавата се намираха в Азия.
Прекъсването
на установените икономически връзки с
Европа след 2022 г. ускори процес, който
при други исторически обстоятелства
вероятно би продължил десетилетия.
Русия бе принудена да преосмисли не
само географското направление на
външната си търговия, но и стратегическите
основания на собственото си развитие.
Разгръщането
на икономическите отношения с Китай,
Индия, държавите от Югоизточна Азия и
Близкия изток постепенно създава ново
пространство за руската външна политика.
Това не премахва икономическите
трудности, технологичните ограничения
и опасността от възникване на нови
зависимости. То обаче намалява възможността
една регионална група държави да определя
едностранно международното положение
на Русия.
За
Европа последиците могат да бъдат
значително по-дълготрайни, отколкото
предполагат създателите на санкционната
политика. Дори при бъдеща нормализация
на отношенията с Москва икономическата
география на Русия едва ли ще се възстанови
в предишния си вид. Веднъж изградени,
новите инфраструктурни връзки, пазари
и производствени зависимости придобиват
собствена икономическа логика.
Европа
може да открие, че възстановяването на
отношенията с Русия вече не е въпрос
единствено на политическо решение, а
на конкуренция с икономически центрове,
които междувременно са заели част от
нейното предишно място.
Китайско-руското
партньорство отвъд логиката на военните
блокове
В
западните геополитически анализи
периодично се появява предположението,
че подобряването на американско-руските
отношения неизбежно би довело до
отслабване на партньорството между
Москва и Пекин. Подобно разбиране
възпроизвежда дипломатическата логика
от времето на Студената война, когато
всяко сближаване между два центъра на
властта бе разглеждано като преразпределяне
на силите срещу трети.
Лю
Дзюн не приема подобна взаимна
обусловеност. Според него руско-китайските
и руско-американските отношения могат
да се развиват успоредно, без подобряването
на едните непременно да разрушава
другите. news.ifeng.com
Това
разбиране произтича от характера на
съвременното китайско-руско партньорство.
Неговото развитие не се свежда до реакция
срещу американската политика, макар
общото противопоставяне на определени
американски действия да представлява
съществен фактор.
Двете
държави споделят огромно континентално
пространство. Имат интерес от стабилността
на общата граница, развиват икономическа
взаимозависимост и се стремят да
ограничават рисковете, произтичащи от
едностранния контрол върху международните
финансови и технологични системи.
Между
Русия и Китай съществуват и обективни
различия. Китайската икономика значително
превъзхожда руската по мащаб, а това
неизбежно поражда асиметрия в двустранните
отношения. Двете държави имат различна
демографска структура, различни
икономически потребности и невинаги
съвпадащи интереси в Централна Азия и
други региони.
Устойчивостта
на партньорството ще зависи не от
отсъствието на противоречия, а от
способността те да бъдат управлявани,
без да се превръщат в основа за враждебност.
Това
представлява съществена разлика спрямо
традиционния модел на военно-политическите
съюзи. Когато съществуването на един
съюз се оправдава преди всичко чрез
наличието на общ противник, промяната
в характера на заплахата неизбежно
поставя под въпрос и смисъла на самия
съюз. Партньорството, основано върху
положителни икономически и политически
интереси, има възможност да съществува
и при намаляване на външната конфронтация.
Вашингтон
би допуснал стратегическа грешка, ако
възприеме евентуалното нормализиране
на отношенията с Москва единствено като
инструмент за ограничаване на Китай.
Подобен подход би възстановил недоверието,
което самият процес на нормализация
предполага да бъде преодоляно.
Американската
дилема: господство или стратегическо
съжителство
Най-трудната
историческа трансформация предстои
вероятно не на Русия или Китай, а на
Съединените щати. Американската
политическа система трябва да намери
отговор на въпрос, който в продължение
на няколко десетилетия изглеждаше почти
немислим: как една държава, привикнала
да определя основните параметри на
международната система, може да защитава
интересите си в свят, в който вече не
разполага с подобна едностранна
възможност?
Преходът
от господство към съжителство между
няколко центъра на глобална мощ не
означава непременно американско
поражение. Той би могъл да създаде
условия за освобождаване на значителни
икономически, политически и военни
ресурси, които досега се използват за
поддържане на глобалното присъствие
на Съединените щати.
Американската
хегемония обаче не е само външнополитическа
стратегия. Тя представлява сложна
система от вътрешни икономически и
институционални интереси. Военнопромишленият
комплекс, финансовите институции,
разузнавателните структури, част от
технологичните корпорации и политическия
елит са изграждали собствените си
позиции в условията на американското
глобално лидерство.
Промяната
на външнополитическата философия
неизбежно засяга разпределението на
властта и ресурсите вътре в американското
общество. Съпротивата срещу подобна
промяна не може да бъде обяснена
единствено с идеологически различия
между републиканци и демократи. Тя има
значително по-дълбока институционална
и икономическа основа.
Дори
Доналд Тръмп да възприема стратегическото
договаряне с Москва и Пекин като средство
за защита на американските национални
интереси, възможността тази политика
да се превърне в трайна държавна стратегия
ще зависи от съотношението на силите в
самите Съединени щати.
Президентската
дипломация може да отвори врати, които
институционалната инерция впоследствие
отново да затвори. Международните
договорености се превръщат в устойчив
политически фактор едва когато зад тях
застанат достатъчно влиятелни обществени,
икономически и институционални интереси.
Американският
политически елит ще трябва да направи
разграничение между защитата на
националните интереси и защитата на
привилегиите, произтичащи от предишното
положение на страната. Двете невинаги
съвпадат. Опитът за запазване на всички
инструменти на глобалното господство
може постепенно да се превърне в източник
на икономическо изтощение и стратегическа
уязвимост.
Многополюсността
и опасността от колективна хегемония
Китайската
концепция за нов тип отношения между
великите сили поставя въпрос, който не
получава достатъчно внимание дори сред
привържениците на многополюсния свят.
Самото съществуване на няколко центъра
на властта не гарантира по-справедлива
международна система.
Многополюсността
описва разпределението на силата, но
не определя начина, по който тази сила
ще бъде използвана. Историята на Европа
преди Първата световна война показва,
че съществуването на няколко относително
равностойни велики сили може да бъде
съпроводено от разрушително съперничество.
Заместването
на една хегемония с договаряне между
няколко най-могъщи държави също съдържа
опасност. Възможно е едностранното
господство да бъде заменено от своеобразна
колективна хегемония, при която ограничен
кръг държави определя съдбата на
останалите.
В
този смисъл срещата в Шънджън би придобила
действително историческо значение, ако
стратегическото взаимодействие между
Китай, Русия и САЩ създава условия за
по-широко международно участие, а не за
монополизиране на решенията.
Индия,
Бразилия, Индонезия, Турция, Южна Африка
и редица други държави имат собствени
представи за международното развитие.
Техните интереси не могат да бъдат
сведени до предпочитание към един от
трите най-могъщи геополитически центъра.
Светът
на XXI век е прекалено сложен, за да бъде
управляван посредством възстановяване
на историческата практика за разпределяне
на сфери на влияние. Икономическите,
технологичните, демографските и
културните процеси създават множество
пресичащи се пространства, които не
съвпадат с границите на традиционните
геополитически блокове.
Китайската
концепция ще бъде подложена на изпитание
и от отношението на самия Китай към
по-малките държави. Международното
равноправие не може да остане принцип,
който великите сили прилагат единствено
в отношенията помежду си.
Енергията,
ядрената сигурност и материалните
основания на мира
Сред
разглежданите в китайската публикация
области на потенциално тристранно
сътрудничество особена важност имат
енергийната сигурност, реформата на
ООН, ограничаването на ядрените рискове
и проблемите на международната юрисдикция.
news.ifeng.com
Енергийната
проблематика разкрива материалната
основа на съвременната международна
политика. Зад идеологическите
противопоставяния стоят производствени
системи, транспортни зависимости,
индустриални интереси и конкуренция
за достъп до ресурси.
Китай
е огромен потребител на енергия, Русия
е сред водещите производители и износители
на енергийни ресурси, а Съединените
щати съчетават значителен собствен
добив с мащабно потребление и влияние
върху международните пазари.
Продължителната
нестабилност на енергийните доставки
има различни последици за трите държави,
но създава рискове за всяка от тях. Дори
производителите, които могат временно
да спечелят от повишаването на цените,
са изложени на опасността от глобално
икономическо забавяне и свиване на
потреблението.
Войните,
блокирането на транспортни коридори и
превръщането на енергийните доставки
в средство за политически натиск
увеличават разходите на цялата
международна икономика. Тези разходи
в крайна сметка се пренасят върху
населението чрез инфлацията, намаляването
на покупателната способност и
ограничаването на възможностите за
индустриално развитие.
Сътрудничеството
между великите сили в енергийната област
би могло да намали част от тези рискове.
То обаче не предполага създаването на
картел или изключването на останалите
производители и потребители от вземането
на решения. Подобна практика само би
възпроизвела проблемите на досегашната
система в друга форма.
Още
по-съществен е проблемът за ядрената
сигурност. Развитието на изкуствения
интелект, автоматизираните системи за
вземане на решения, кибернетичните
способности и средствата за високоточно
поразяване променя характера на
стратегическото възпиране.
Опасността
вече не произтича единствено от
съзнателното решение на политическото
ръководство да започне война. Тя може
да възникне от неправилно интерпретирана
информация, техническа неизправност,
кибератака или автоматизирана оценка
на предполагаема заплаха.
Човечеството
постепенно изгражда технологични
възможности за самоунищожение, чиято
скорост на действие може да надхвърли
способността на политическите институции
да реагират рационално. При подобни
обстоятелства стратегическото доверие
и постоянните комуникационни механизми
придобиват значение, което не може да
бъде заместено с натрупване на още
военна мощ.
Сътрудничеството
в тази област не изисква от държавите
да преодолеят всички свои противоречия.
Достатъчно е да признаят, че съществуват
рискове, при които евентуалната победа
на една от тях е лишена от политически
смисъл.
Суверенитетът
и противоречията на международното
право
Обсъждането
на пределите на международната юрисдикция
в китайската публикация засяга един от
най-сложните философско-правни конфликти
на съвременността — отношенията между
държавния суверенитет и универсалната
отговорност за тежки международни
престъпления.
Международното
право не може да изпълнява предназначението
си, ако се прилага избирателно според
политическата принадлежност и могъществото
на държавите. Подобна избирателност
разрушава неговия авторитет и създава
основание правните институции да бъдат
възприемани като продължение на
геополитическото противопоставяне.
Но
и абсолютното поставяне на държавния
суверенитет над всяка международна
отговорност съдържа сериозна опасност.
То би могло да превърне границите на
държавата в непреодолима преграда пред
търсенето на отговорност за престъпления.
Устойчивата
международна система изисква универсални
правни стандарти, ясни правила за
компетентност и процедури, които не се
променят в зависимост от политическата
конюнктура. Нито едностранното налагане
на правни стандарти от най-влиятелните
държави, нито пълното освобождаване на
тези държави от международна отговорност
може да създаде справедлив световен
ред.
Реформата
на международните институции ще придобие
действително значение, когато преодолее
противоречието между формалното
равенство на държавите и тяхното
фактическо политическо неравенство.
Европа
и кризата на производната геополитика
Европейската
тревожност от възможното сближаване
между Вашингтон, Москва и Пекин, за която
говори У Синбо, има значително по-дълбоки
основания от непосредствените
дипломатически последици на една
международна среща.
В
продължение на десетилетия европейската
интеграция се развиваше в условията на
американски военнополитически гарант,
достъп до относително евтини външни
ресурси и широки международни пазари.
Тази историческа комбинация създаваше
благоприятни предпоставки за икономически
растеж и развитие на европейския социален
модел.
Европа
постепенно започна да възприема тези
условия като естествено състояние на
международната система. Тя подцени
зависимостта на собственото си
благополучие от конкретното съотношение
на глобалните сили.
Днес
промяната на американските стратегически
приоритети разкрива ограничената
способност на Европейския съюз да
формулира и осъществява единна
самостоятелна външна политика.
Европейските институции притежават
значителна регулаторна, икономическа
и дипломатическа мощ. Европейският съюз
продължава да бъде един от най-големите
пазари в света. Проблемът не е в отсъствието
на ресурси, а в трудността те да бъдат
преобразувани в обща политическа воля.
Европейските
държави имат различен исторически опит,
различни представи за сигурността и
различна степен на икономическа
зависимост от останалите геополитически
центрове. Опитът тези различия да бъдат
преодолени единствено чрез идеологическо
единство не може да замести необходимостта
от реално съгласуване на националните
интереси.
Когато
европейската политика спрямо Русия се
определя предимно от противопоставянето,
а политиката спрямо Китай — от
американско-китайското съперничество,
Европа рискува да загуби способността
сама да определя характера на отношенията
си с две огромни геополитически
пространства.
Така
възниква своеобразна производна
геополитика. Европейската външна
политика започва да се изгражда не
толкова върху собствената оценка на
стратегическите интереси, колкото върху
реакцията спрямо решенията на други
центрове на властта.
Разбира
се, европейските опасения за сигурността,
особено в контекста на войната в Украйна,
не могат просто да бъдат отхвърлени
като продукт на политическо внушение.
Те имат реални исторически и съвременни
основания. Но признаването на тези
опасения не освобождава европейските
ръководства от отговорността да търсят
дипломатически механизми за тяхното
преодоляване.
Продължителното
противопоставяне може да създаде
парадоксална ситуация, при която Европа
увеличава военните си разходи, но
намалява стратегическата си самостоятелност;
укрепва определени инструменти за
сигурност, но стеснява политическите
възможности за постигането ѝ.
Най-големият
европейски проблем не е, че Вашингтон
разговаря с Москва и Пекин. Проблемът
би бил Европа да не разполага със
собствена убедителна стратегия за
разговор с тях.
България
пред необходимостта от възстановяване
на стратегическото мислене
За
България трансформацията на международната
система поставя въпроси, които не могат
да бъдат решени посредством механично
възпроизвеждане на позиции, формулирани
в други политически столици.
Членството
в Европейския съюз и НАТО определя
значителна част от международните
ангажименти на страната, но не отменя
необходимостта от собствена оценка на
националните икономически, демографски,
енергийни и географски интереси.
България
се намира в пространство, чието значение
за европейско-азиатските отношения
може да нараства. Черно море, транспортните
коридори през Балканите, близостта до
Турция и Близкия изток, както и потенциалът
за развитие на икономически връзки с
Азия създават възможности, които не се
изчерпват с военно-стратегическата
функция на страната.
Превръщането
на България предимно във военнополитическа
периферия би означавало ограничаване
на нейната историческа и географска
перспектива. Сигурността е съществено
условие за национално развитие, но не
може да замести самото развитие.
Държавата
се нуждае от политика, която оценява
отношенията с Китай през възможностите
за индустриално, научно, технологично
и инфраструктурно сътрудничество, без
да пренебрегва рисковете от икономически
зависимости. Отношенията с Русия следва
да бъдат разглеждани както в контекста
на международните ангажименти и
съвременните конфликти, така и през
дългосрочните интереси на България в
Черноморския регион.
Малката
държава не може да определя поведението
на великите сили, но може да избира дали
да бъде пасивен обект на тяхното
противопоставяне, или активен участник
в международната дипломация.
Българската
политическа мисъл трябва да възстанови
способността си да разглежда националния
интерес като самостоятелна аналитична
категория, а не като автоматичен резултат
от принадлежността към определена
международна общност.
Съюзническата
лоялност и националното стратегическо
мислене не са взаимно изключващи се
принципи. Държава, която не е в състояние
да формулира собствените си интереси,
трудно може да бъде пълноценен партньор
дори в рамките на съюза, към който
принадлежи.
Шънджън
между историческата възможност и
политическата действителност
Една
международна среща, независимо от нейния
мащаб, не може сама да премахне натрупаните
с десетилетия противоречия между
великите сили.
Търговското
и технологичното съперничество между
Китай и Съединените щати, конфликтът в
Украйна, тайванският въпрос, международната
архитектура на сигурността, конкуренцията
за ресурси и влиянието върху развиващите
се държави ще продължат да пораждат
напрежение.
Възможността
за възникване на нов модел на отношения
ще зависи от това дали стратегическият
диалог ще придобие институционална
устойчивост, надхвърляща личните
отношения между настоящите държавни
ръководители.
Китайските
учени също обвързват перспективата за
бъдещи тристранни срещи с конкретните
политически условия и готовността на
държавите да продължат започнатото
взаимодействие. news.ifeng.com
Историческите
промени рядко се осъществяват чрез
еднократен отказ от предишните политически
практики. Старите институции, икономически
интереси и идеологически представи
продължават да съществуват дълго след
възникването на новата действителност.
Преходът между две международни системи
обикновено представлява продължителен
период на едновременно действие на
различни и взаимно противоречащи си
политически логики.
Най-голямата
опасност през този период произтича от
опитите на държавите да възстановят
посредством сила съотношение на мощта,
което историческото развитие вече е
променило.
Шънджън
може да се превърне в начало на различен
исторически процес, ако великите сили
постепенно осъзнаят, че взаимното
признаване на тяхната стратегическа
самостоятелност не представлява
капитулация пред противника.
В
продължение на столетия политическото
могъщество се доказваше чрез способността
да се налага воля върху останалите. В
условията на съвременната технологична
цивилизация тази представа все по-трудно
се съчетава с необходимостта от общо
оцеляване.
Държавите
вече притежават достатъчно средства,
за да унищожат своите противници, но
все още не са изградили достатъчно
надеждни политически механизми, които
да гарантират, че никога няма да се
възползват от тези средства.
Историческото
величие на една държава през XXI век може
би ще се измерва не толкова с броя на
противниците, които е способна да победи,
колкото с броя на войните, които е съумяла
да предотврати.
Център
за анализи „Поглед.инфо“
Материалът
е разработен въз основа на дискусията
между китайските професори У Синбо и
Лю Дзюн, публикувана в китайското издание
„Гуанча“ (观察者网)
на 21 ноември 2026 г., и съдържа самостоятелен
геополитически анализ на Центъра за
анализи „Поглед.инфо“.
Китайски
източник:
https://news.ifeng.com/c/8yE85BVOrO2
Източник: pogled.info



Post Comment