Шипка се руши, държавата пише документи: 10 години чакане за ремонта на Паметника на свободата

Паметникът на свободата на връх Шипка е преживял десетилетия на политически промени, кризи и смени на режими. Днес обаче един от най-разпознаваемите символи на България води друга битка. Не срещу чужда армия, а срещу времето, влагата, разрушаващите се фуги и една административна машина, която вече години не успява да доведе основния му ремонт докрай.

Пукнатини по каменната облицовка, проникваща вода, нарушена хидроизолация и признаци на корозия по армировката са част от проблемите, които съпътстват монумента. На този фон повече от десетилетие се редуват обследвания, технически проекти, експертизи, обществени поръчки, обжалвания и нови процедури, без да бъде извършена мащабната реставрация, от която паметникът очевидно се нуждае.

Директорът на Националния парк-музей „Шипка-Бузлуджа“ д-р Чавдар Ангелов описва ситуацията като резултат от сложна смесица от бюрокрация, недофинансиране, тежки процедури по Закона за културното наследство и рязко поскъпване на строителните и реставрационните дейности.

Според него проблемът не е липсата на извършена работа на хартия. Напротив, през годините са изготвяни проекти, обследвания и експертни становища. Именно тук обаче възниква въпросът, който трудно може да бъде избегнат: след толкова години процедури и разходи защо Паметникът на свободата все още няма завършен основен ремонт на фасадите?

Хронологията е показателна. Обществени поръчки са обявявани многократно. Част от процедурите са прекратявани поради липса на финансиране, други са били обжалвани, а при трети избрани изпълнители са се отказвали заради променените цени и инфлацията. Така времето минава, документите се трупат, а климатът на върха не чака нито комисии, нито министерски резолюции.

Самият механизъм за опазване на подобен исторически обект също е изключително тежък. Изборът на материали, технологии, разтвори и начин на реставрация трябва да преминава през множество съгласувания и експертни органи. Замисълът е паметникът да бъде защитен от неподходяща намеса, но на практика процедурите могат да се превърнат в административен лабиринт, в който всяко забавяне струва още един сезон на дъжд, сняг и лед.

Особено тревожна е влагата. Водата прониква през микропукнатини в каменната облицовка, а през зимата замръзва и се разширява. Така постепенно се повреждат фуги и отделни елементи. Според директора към момента няма непосредствена опасност от внезапно конструктивно срутване, но това съвсем не означава, че проблемът може да бъде оставен за още десет години.

Аварийните ремонти и частичното укрепване могат единствено да забавят процеса. Те не могат да заместят генералната консервация и реставрация на паметника.

Към техническите проблеми се прибавя и спорът за прозрачността.

Министърът на културата Евтим Милошев посочва, че оперативната, техническата и счетоводната документация, свързана с процедурите, се съхранява в музея и че ръководството му има пряка роля в процеса. От своя страна директорът на музея е отказал предоставянето на целия архив в електронен вид по заявление за достъп до обществена информация, като е посочил огромния обем документи, ограничен административен ресурс, разходите за дигитализация и авторските права върху определени проекти и експертизи.

Така се стига до познатата българска картина: министерството сочи музея, музеят сочи закона и липсата на ресурси, процедурите сочат комисиите, а времето сочи пукнатините по камъка.

И точно тук административният спор престава да бъде просто спор между институции.

Защото Шипка не е поредната държавна сграда, за която може да бъде открита нова преписка и да бъде назначена поредната комисия.

Това е мястото, което поколения българи възприемат като символ на цената, платена за свободата.

И ако държавата е способна в продължение на десет години да изготвя проекти, да провежда процедури и да разменя документи, но не е способна да опази един от най-важните си национални символи, проблемът вече не е само технически.

Той е морален.

В края на разговора д-р Чавдар Ангелов формулира предупреждението по начин, който трудно може да бъде подминат: паметникът е преживял войни, политически кризи и смени на режими, но може да се окаже победен от собствената ни административна бавност и липсата на национален консенсус.

Шипка продължава да стои на върха.

Камъните още издържат.

Но въпросът вече не е дали държавата разполага с още един проект, още една експертиза или още една обществена поръчка.

Въпросът е колко още години може да чака Шипка.