Синът жълтопаветник, а лелята ръководен кадър в БКП. Кой е бащата на Манол Глишев?

На 27 юни 2026 г. пред Министерския съвет в София се проведе първият протест срещу кабинета на Румен Радев. Организатор – Манол Глишев, граждански активист от дясното политическо пространство, неизменна фигура на почти всяка антиправителствена демонстрация през последните години, независимо кой е на власт. Стотици граждани скандираха „Оставка!“ и „Тук не е Москва!“, движението по булевардите „Дондуков“ и „Цар Освободител“ беше блокирано, а Глишев заяви от трибуната, че „Радев е боклук“.

Баща му, Богдан Глишев, изгражда репутацията си по съвсем различен начин – на театралната сцена, в ролите на герои, създадени от Шекспир, Чехов и Достоевски.
Богдан Борисов Глишев е роден на 6 март 1947 г. в София – в семейство, в което политическите убеждения с годините поемат в диаметрално противоположни посоки. Майка на Манол Глишев е журналистката Ева Димчева.

Лелята на Богдан Глишев е Теменужка Теофилова – дългогодишен ръководен кадър на Градския комитет на БКП в София, секретар по идеология, култура и образование, а след промените и народен представител във Великото народно събрание. Тя остава една от най-разпознаваемите фигури на столичната партийна организация до края на живота си. В рязък контраст с тази семейна линия, в края на 80-те години именно Ева Димчева и съпругът й Богдан Глишев се включват в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството – една от първите организирани опозиционни структури в България, поставили началото на демократичните промени.

Средното си образование Богдан Глишев завършва в Девета гимназия през 1965 г. – интересното е, че дипломата му е по специалността „стругар“. Стругар, превърнал се в актьор – житейски път, срещан в историята на българския театър по-често, отколкото учебниците по педагогика биха предположили. След казармата опитва различни професии – работи като статист в телевизията, стажант-актьор в Ямболския драматичен театър (1968) и оператор в Централното статистическо управление. ЦСУ и театърът рядко присъстват в една и съща биография, но Богдан Глишев никога не е бил особено типичен.
През 1973 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Апостол Карамитев – преподавател, известен с взискателността си и с умението да открива личности, а не просто да обучава актьори. Дипломата го отвежда първо в Хасковския драматичен театър (1973–1976), после в Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас (1976–1979). От 1979 г. става част от трупата на Театър „София“, където остава повече от три десетилетия – до 2010 г.
Кариерата му се изгражда постепенно, роля след роля. Д-р Ранк в „Пътуване към истината“ на Лозан Стрелков. Адвокат Стоянов в „Развод по български“ на Недялко Йорданов – роля, донесла му наградата за мъжка роля на Осмия национален преглед за българска драма и театър през 1979 г. Следват десетки превъплъщения в Театър „София“, а по-късно и на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. На големия екран зрителите го помнят от „Опасен чар“, „Утрото е неповторимо“, „Лавина“ и още редица филми, но за няколко поколения българи той остава и добродушният чичо Минчо от любимия детски филм „Куче в чекмедже“ (1982) на режисьора Димитър Петров по сценарий на Рада Москова. Там си партнира с малкия Веселин Прахов в ролята на Митко-Миташки и с Цветана Манева, превръщайки се в част от един от най-обичаните български детски филми.

Успоредно с актьорството работи и като преводач от полски, руски и английски – рядко срещана комбинация, изискваща едновременно интелектуална широта и усидчивост, донякъде несъвместима с бохемския темперамент на актьора. Носител е на ордена „За заслуги“ към полската култура (1998) и на Почетния знак „Златен век“ (2014).
Театърът и бохемският дух вървят ръка за ръка в живота му по начин, по който сцената никога не може да бъде напълно отделена от човека. В неговия случай това е артист с дълбочина и с онази характерна, леко мрачна ирония, с която големите актьори приемат света около себе си.
Синът Манол избира съвсем различна сцена – жълтите павета и социалните мрежи. Трудно е да се каже дали театралният ген просто е намерил друго проявление, или е поел в съвсем нова посока. Гражданският активизъм и актьорството все пак имат нещо общо – и в двата случая се говори пред публика и се търси реакцията й. Разликата е, че в театъра текстът е написан предварително, а на площада – не. Дали Манол Глишев импровизира успешно, ще покаже единствено времето.