Синята легенда, която си отиде твърде рано

Носител на купата по спортсменство през 1966 г. Заслужил майстор на спорта от 1961 г. Бърз, пробивен, с отличен пас, един от любимците на публиката.
Загива в автомобилна катастрофа на 24 март 1974 г.

На 11 май тази година се навършиха 90 години от рождението на Христо Илиев — Патрата. Числото звучи тържествено, но истината е по-горчива: той никога не е наближавал тази възраст. Отишъл си е на 37, в мартенска сутрин, в кола, управлявана от пиян шофьор, по пътя към квартал „Захарна фабрика“. Животът на Патрата е ярък и кратък — онзи вид биография, която не се нуждае от много думи, защото самите факти говорят достатъчно.
Христо Бристов Илиев е роден на 11 май 1936 г. в София. Юноша на Левски, той прекарва почти целия си футболен живот в синия екип — с изключение на два сезона в „Ботев“ (Пловдив), когато отбива войниклъка си. Общата сметка за синия клуб е внушителна: 330 мача и 130 гола, двукратна шампионска титла (1964/65 и 1967/68) и четири купи на страната (1956, 1957, 1959 и 1967). В средната линия беше истински капитан, действаше заедно със Стефан Абаджиев и двамата бяха вещи организатори на играта. След негови изчислени почти до сантиметър пасове станаха редица голове в противниковите врати. Прякорът „Патрата“ не е случаен — в него има нещо едновременно нежно и здраво, домашно и авторитетно, точно както самия човек го помнят онези, които са го виждали да играе. Голмайстор на първенството през 1957 г. с 14 гола, той е класиран на второ място в анкетата „Футболист на годината“ в България за 1961 г. — година, която ще се окаже и най-паметната в кариерата му.
Случват се мачове, при които никой на стадиона не знае, че присъства на история. На 11 ноември 1961 г. на „Васил Левски“ това не е вярно — всички 55 000 зрители усещат, че нещо голямо виси във въздуха. България играе срещу Франция квалификация за Световното първенство в Чили. Резултатът е 0:0, времето изтича, надеждата се топи. Съдията отсъжда фаул пред вратата на гостите. Зад топката застава Ракаров, известен с бомбения си шут. Бие в стената. Тежка въздишка на разочарование се понася над стадиона. Изглежда всичко свършва. В този момент чешкият съдия Фенцл отсъжда наказателният удар да бъде повторен, защото стената се е придвижила непозволено напред. Ракаров отново се засилва, но вместо силен удар следва прехвърлящо подаване в наказателното поле. Там отнякъде изскача Христо Илиев и вкарва топката във вратата на Франция. Гол. Победа. Шанс за Чили. В Милано България довършва започнатото в София — класираме се за Световното след нова победа с 1:0, като точен е Димитър Якимов. Патрата не вкарва в Милано, но без неговия гол в София Якимов нямаше какво да довършва. Такива са футболните сметки — и те рядко се опростяват.

За съжаление Патрата щеше да стане жертва на загадъчна прокоба, покосяваща някои от най-добрите футболисти от неговото поколение. Четирима умират, преди да навършат 40 години. През 1971 г. в катастрофа смъртта си намират Георги Аспарухов и Никола Котков — Гунди е на 28 години, Котето на 32. Вратарят Георги Найденов умира при странни обстоятелства в Дамаск през 1970 г. Христо Илиев дочаква 1974-та, но не и пролетта.
Детайлите около смъртта му са запазени в спомените на неговия близък приятел, легендата на Левски Сашо Костов. На 24 март 1974 г. Патрата е в ресторанта на хотел „България“ с приятели, чакат сватбари. Около 11:30 преди обяд той изчезва — излязъл през задния вход, водещ към Министерството на отбраната. Там го чакал шофьор с „Ниса“ и потеглили към квартал „Захарна фабрика“, където живеел Патрата. Шофьорът, пиян, изпуснал управлението и нацелил колата челно в дърво. Патрата загинал на място. На шофьора нищо му нямало — дори слязъл и тръгнал да бяга. Същия следобед играели „Локомотив“ (София) и „Славия“. Костов отишъл на стадиона, без да знае какво е станало, а парнаджията бай Ангел го посрещнал през сълзи: „Сашо, вярно ли бе, истина ли е за Патрата?“
Оказало се, че е вярно.

През есента на 1968 г. Христо Илиев изиграл последния си мач, като предал капитанската лента на Георги Аспарухов. Двама капитани, предаващи щафетата един на друг — и двамата щяха да напуснат този свят млади, преди публиката да е свикнала с мисълта, че ги няма. Аспарухов загина три години по-късно. Патрата — още три след него.

Девет десетилетия след рождението му Христо Илиев – Патрата отдавна е напуснал футболните терени, но не и паметта на левскарите. Някои играчи печелят титли, други – мачове. Най-големите печелят място в историята. А синята публика никога не забравя своите. Особено онези, които са си тръгнали прекалено рано.