Смях в небето: Как тренировъчният F-16 ни донесе илюзия, дим и софтуерна драма

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Няма нужда от холивудски екшън – ние си имаме собствена суперпродукция с участие на тренировъчен F-16, мистериозен софтуер и класическата българска комбинация от големи думи и никаква реалност. Ето я и най-новата серия от поредицата „Ние не сме абсурд, просто така ни се струва“.

След дълго чакане, молитви към НАТО и неизбежна инфлация, в страната кацна първият “самолет”. Казваме „самолет“, но всъщност това беше тренировъчен F-16 – демек, метална кутия, която прилича на истински самолет, само че без онези досадни неща като бойни възможности. Приземиха го с фанфари, оркестър, репортажи по телевизията и с толкова патос, все едно сме приели втория пришествие. Да, ама… само след няколко дни машинката взе, че се счупи.

Тук започва истинската магия. Веднага бяха намерени виновници. Не, не някой, който е отговорен за техническата поддръжка. Не, не някой, който е подписал договорите без да ги прочете. Не, напротив – виновен бил някой, който евентуално „копирал“ софтуера. Да, точно така – този съвременен Джеймс Бонд на балканското инженерство, който някак успял да проникне в електронната душа на самолета и я заразил с вирус на съмнението.

Човек започва да се чуди – ние самолети ли купуваме или перални? Помните ли „чипа за перални“? Онзи митичен полупроводник, заради който уж Русия останала без техника? Сега обаче не сме в пералнята, а в небето. Или поне така изглеждаше. Защото реално, самолетите ни са все още някъде по склада, а ние се радваме на празни черупки и проблемен софтуер. Поне можеше да се зарежда с USB-C.

И докато някои държави тихомълком получават цели ескадрили, ние си играем с една „демо версия“ и се чудим защо не работи както трябва. Ами, може би защото тренировъчен F-16 не е самолет, а маркетингова халюцинация на колела. И не, не сме част от военно-въздушната сила. По-скоро сме част от телевизионната програма „Всяка неделя – някой друг е виновен“.

Очакваме следващия път да получим макет от пластмаса, а после да обвиним времето, лошия късмет или някой хакер от Пловдив. И като се замисли човек, цялата работа действително започва да прилича на пералня – върти се в кръг, бучи и накрая пак оставаш с едно голямо нищо.