Смях! Жалката шайка измамници ППДЕБЪ вече са едва четвърти, скоро ще са под МЕЧ

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

С правителстовото на Росен Желязков политическата криза, започнала след протестите от 2020 година, е към своя край, а електоралните нагласи показват, че има нова тройка на политическият връх.

Безспорен лидее е ГЕРБ, но второто място не е отредено вече са ПП-ДБ. За него се борят „Възраждане“ и ДПС – Ново начало. Партията на Пеевски задминава промяната с близо процент.

Ето и пълния анализ на „Галъп интернешънъл Болкан“:

През м. януари 2025 г., в българското общество се регистрират сравнително високи очаквания за положителни промени за Европа и България от политиката на новия американски президент Доналд Тръмп. Така мислят близо една трета от респондентите – 30,4 %. По около една четвърт е делът на респондентите, които имат очаквания за негативни промени – 24,4 % или смятат, че новият управленски екип във Вашингтон няма да донесе съществени промени за нашата страна и европейските партньори – 25,6%. Това показват данните от експресно национално представително проучване на „Галъп интернешънъл болкан“, проведено в периода 8-12 януари 2025 г. с телефонно интервю на 800 пълнолетни граждани.

На вътрешнополитическия терен към 12 януари 2025 г. се наблюдава следното разположение на политическите сили. ГЕРБ запазва солидна преднина пред останалите формации в 51-то НС – 22,2%. За второто място има остра конкуренция – в своеобразен „пакет“ с незначителни разлики помежду си са три политически сили: „Възраждане“ – 12,1%, ДПС-Ново начало – 12,0% и ПП-ДБ – 11,6%. БСП-Обединена левица показва стабилизиране на ниво 7,4%. АПС получава – 5,8, ИТН – 4,5%, МЕЧ – 4,2, а „Величие“ е под четирипроцентната бариера – 3,1%. Останалите дялове се разпределят между формации с декларирана на този етап подкрепа под един процент.

През 2024 г. на българската политическа арена се очерта остър дефицит на заявени и практически осъществявани идеологически визии за развитието на

България, но най-вече – на произтичащите от тях постулиране, утвърждаване, разпространение и придържане на политическите субекти

към определена идеологическа ценностна система

Това се открои като един от основните проблеми на актуалната бъ лгарска политика и държавно управление в контекста на правителствените конфигурации от последните четири години, когато с лозунги за „промяна“, визията за политическото, а оттам и за общественото и икономическо развитие, беше сведена до постановки като „няма ляво, няма дясно“ и „с леви мерки – десни резултати“. Това се наслоява върху далеч по-фундаменталния дефицит – липсата на българска доктрина (или „българска мечта“), даваща посоката, идеята и перспективата за лично и обществено развитие и благоденствие на европейска България.

Задълбочи се характерната за последните четири години тенденция политическото статукво да се консолидира главно в името на своето оцеляване, за сметка на обществения интерес. Теснопартийният егоизъм, властовите интереси и задкулисните зависимости често вземат връх над борбата за „благото и интереса“ на гражданите. Демократичният политически диалог беше

подменен от взаимно унищожителни партийни вражди,

„червени линии“, имагинерни разделения на „добри сили и тъмни сили“. Всичко това получи публична изява и в промененото отношение към политическите опоненти, в политическото поведение и в езика, който се употребява от българския политически елит. В този смисъл, политическото говорене, като власт и инструмент на властта, а и като нейно дейно упражняване, се превърна в отражение на мисълта, на морала, на душевността, а оттам и дефинира публичния образ на личността на множество водещи български политици.

В този контекст, политическата търпеливост на българските граждани намери израз в системно неучастие в избирателния процес, довело до рекордно ниска избирателна активност. Поради действия и най-вече бездействия на българския политическия „елит“, активно участващите в политическия процес избиратели бяха сведени до санитарния минимум – до т.нар. „твърди ядра“ на основните политически партии. В същото време, това отвори пространство за партии-еднодневки и кандидати за нови политически „месии“.
Политическата комуникация у нас през 2024 г. беше на изключително ниско ниво. Оценката за начина, по който властта комуникираше с гражданите относно необходимостта от вземане на едно или друго решение, въпросите кой поема отговорността и реалните ангажименти, какви са ползите за нацията, за всеки български гражданин и прочие,

могат да бъдат оценени със „Среден 3“

Поредицата служебни и редовни правителства през последните четири години бяха най-слабите от комуникационна гледна точка (а и не само!), които са управлявали България след промените. Те не съумяха да разкажат пред обществеността в позитивен аспект почти нито едно свое реално постижение.
Така например, дори несъмненият положителен пробив с присъединяването на България към Шенгенското пространство, потъна сред море от негативни интерпретации, свързани с първоначалната негова половинчатост, въпреки че определено това бе крачка напред и в правилната посока.
Политическата комуникация не е изведена като съществен елемент в политическата надпревара. За сметка на това в политическия процес се залага все повече на популизъм, на политическа кампания на терен, свързана и с нерегламентирани взаимоотношения с избирателите, на политически клиентелизъм и различни форми на политическа корупция. Станахме свидетели и участници в парадоксална ситуация, при която крайното публично вербално противопоставяне се харесва на твърдите ядра – безогледната конфронтация, дори откровените обиди, заплахи и обвинения, импонират, радват и

разпалват страстите на твърдите ядра

все повече. От друга страна обаче, същото това поведение и език, отвращават, отблъскват, деморализират и демотивират огромната част от имащите право на глас български граждани. Всичко това допринесе за своеобразно окупиране на съществена част от политическата активност от кандидати за нови „месии“, от хора, оплетени в зависимости, с проблеми с правосъдието, с недостатъчен личностен авторитет, с компрометиран в годините на прехода политически интегритет. Страстите и емоциите на политическата арена взеха връх над рационалното общуване между самите политици, а също и между политиците и избирателите.
Основната тема на „промените“, „промяната“ и „реформаторското“ през 2024 г. – съдебната реформа, изживя своя предизвестен крах поради погрешните цели и погрешния политически и правен инструментариум, който ангажираните с нея политически сили приложиха. Кулминацията на този крах беше

опитът за конституционна ревизия,

който беше отменен почти изцяло от конституционната юрисдикция. Това беше и логична последица от категоричното несъобразяване на „реформаторите“ с предварителните и предимно отрицателни оценки и становища, дадени от експерти, от академичната юридическа общност и от заинтересованите страни. Въпреки почти консенсусната негативна оценка на предложената „съдебна реформа“ и свързаните с нея промени в Конституцията, никой от вносителите и от конюнктурното конституционно мнозинство, така и не успя да привлече общественото, а и меродавното експертно мнение, на своя страна. С това приключи един политически цикъл, започнал около и след 2015 г., в който провеждането на тъкмо този модел на „съдебна реформа“, беше превърнато във „въпроса на въпросите“ и в структуроопределящ фактор за политическия процес.

В резултат от анихилирания политически диалог и от неспособността на политическите сили в парламента да изграждат работещи мнозинства, през 2024 г. се задълбочиха прекомерно редица

негативни тенденции в системата на държавното управление.

Сред тях следва да бъдат откроени сътресенията в административните процеси по усвояването на европейски фондове, затрудненията с финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост, опасността от напускане на страната от стратегически инвеститори, както и продължаващата тенденция за превръщане на страната в нискобюджетна алкохолна туристическа дестинация. Все в този контекст може да се разглежда и затормозяването на дейността на десетки ключови конституционни, регулаторни и контролни органи, причинено от системното бездействие на Народното събрание, парламентарните партии и останалите отговорни институции, които не попълниха състава им след изтичане на техния законоустановен мандат. На практика установихме, че политическата отговорност, в случай на управление на служебни правителства, не само е размита, тя просто не съществува. Зад служебния министър-председател няма политическа сила, няма институционалност, а само една гола нова процедура, само непохватни и неумели занимания от страна на едно конюнктурно „мнозинство“ с фината материя на конституционното управление. И никакво външно международно доверие за устойчивост на решенията и политиките.

В условията на политическата криза след 2020 г., в публичното пространство често бяха лансирани тези, според които е налице значим потенциал за мобилизиране на протестен и наказателен вот. Тези прогнози не

намериха покритие с действителността и през изминалата 2024 г. Свидетелство за това е спадът в интереса и ангажираността на избирателите за участие в демократичния процес. Негласуващите станаха устойчиво около 60 %. Би могло да се каже, че тези разнородни обществени среди не гласуват, защото не харесват никого,

разочаровани са от „своите“, омерзени са от „чуждите“

и поради това са цялостно отчуждени и демотивирани от политическото, намирайки начини да живеят и да се справят с всекидневието, от позицията на незаинтересовани и пасивни свидетели на случващото се на политическата арена. Разбира се, това не означава, че под повърхността не съществува и латентен потенциал за осъзнаване на нуждата от политическо представителство. В средносрочна перспектива и при подходящи политически условия, каквито през изминалата 2024 г. нямаше, би могло да се очаква някаква част от тези 60% негласуващи българи да се самоорганизират и да създадат нови политически субекти около новопоявили се лидери, основани на определена идеология. В краткосрочен аспект обаче, с по-висока вероятност е хипотезата, че част от този електорален потенциал може да бъде мобилизиран от появата на радикални и/или про-авторитарни политически субекти, свързани с появата на пореден нов „месия“, „спасител“, интернет-гуру, шарлатанин или привърженик на „здравата ръка“ – все политически профили, които по правило разчитат на деидеологизация на политиката („няма ляво, няма дясно“) или пък на ограничаване на демокрацията в името на „висши национални интереси“. Политическата криза след 2020 г. сякаш открехна вратите за подобно политическо участие и само нейното трайно преодоляване през 2025 г. би могло да предотврати опасностите, които то носи в условията на деморализирана демокрация и ниска демократична култура. Такава опасна тенденция би могла да се активизира при ново навлизане на страната в спирала от политическа нестабилност и липса на редовно, избрано по парламентарен път управление, които да получават и подходящо „озвучаване“ от руските пропагандни наративи, насочени към ерозия на демократичния модел в Европа.

Наред с това, през 2024 г. продължи фрустрацията на демократичния процес в страната. Следва да се отбележи обаче, че симптомите на фасадна демокрация, на нерегламентирани влияния върху управлението, обозначавани понякога като „дълбока държава“ и „паралелна власт“, не се превръщат нито в основна тема по време на предизборните кампании, нито в предмет на рационален политически диалог. Вместо това, на преден план се извеждат радикализация, при която политическите субекти се превръщат в своеобразни „племена“, които не търсят конкуренция и сблъсък на идеи и политики със своите конкуренти по пътя на диалога и преговорите в името на общото благо, а воюват за взаимно унищожение с цел да получат по-голям дял от контрола върху публичните ресурси. Към гореизложено следва да се прибави, че през изминалата 2024 г. в публичното пространство беше налагана интензивно тезата, че решението на политическата криза е в появата на нов политически субект, свързван, засега предимно спекулативно, с президента Румен Радев и неговото обкръжение.

Лансираше се твърдението, че такъв хипотетичен политически субект би разполагал с огромен потенциал да промени съществено политическата, а оттам и парламентарната конфигурация в страната. Въпреки интензивните опити да се генерира обществено очакване за „президентска партия, която ще помете всичко“, гарнирана и с идеи за „промяна на политическия модел“, това не се случи. Тъкмо обратното – вероятността от непосредствената реализация на такъв сценарий за развитие на политическата ситуация, беше неутрализирана с преодоляването на политическата криза, свързано с наченките на нормализация на политическия диалог и сформирането на многопартийно правителствено мнозинство, доминирано от спечелилата изборите партия ГЕРБ. Прочее, следва да се отбележи, че опитите да се нормализира в публичното пространство възгледът, който привързва един действащ държавен глава към създаването на партиен проект по време на неговия мандат, както и реалното позициониране на действащия държавен глава като активен участник в междупартийните борби, ерозира конституционния статус на действащия президент като неутрална власт с арбитражни функции по време на политическа криза. Трябва да се държи сметка, че тази ерозия е сред факторите, катализирали политическата криза след 2020 г.