Снимащите се с еврото са като индианците, които за първи път виждат стъкълца, огледалца и дрънкулки
Днешните селфита в LinkedIn с новите евро банкноти и монети са повече от социална мода. Те са симптом. Симптом на едно общество, което бърка принадлежността с позата и бърка валутата с достойнството. Гледам усмихнатите лица, разперените пръсти, лъскавите снимки и си спомням едно момче от началното училище преди 1989 година. Мисля, че се казваше Свилен. Баща му беше тираджия и той непрекъснато се хвалеше с шоколадови яйца, дрехи и играчки от Кореком. Не защото ги беше постигнал. А защото някой друг ги беше донесъл. Вероятно и днес е същият човек. Същото хвалене. Същата празнота. Само сцената е друга.
Тези снимки ми напомнят и за радостта на индианците от стъкълца, огледалца и дрънкулки. От огнената вода, поднесена от бледоликия господар като еквивалент на земя и истински богатства. Историята не се повтаря буквално, но унижението има удивително сходни форми. Когато приемаш символа като съдържание и се снимаш с него, вече си платил цената. Не в евро, а в самоуважение.
Няма как да сме в куба на богатите, ако се хвалим по този наивен, мизерен, инфантилен и просташки начин. Няма как да сме дори в клуба на умните. Богатството не се доказва със селфи, а с институции, производство, справедливост и суверенни решения. Валутата е инструмент, не корона. Когато инструментът се превърне във фетиш, значи нещо фундаментално липсва.
Казвам го като човек, който повече от петнайсет години получава заплатата си в евро и няма нищо против него. Проблемът не е в еврото. Проблемът е в начина, по който ни беше наложено. Заедно с още куп решения, за които никой не поиска съгласие, а всички бяха призовани да се усмихнат и да благодарят. Като на деца, на които са дали бонбон, за да не задават въпроси.
Няма как да не се сетим и за историческата ирония. Онези, които днес най-шумно ни поучават и тласкат, са внуците на хората, които навремето смениха името на Варна на Сталин и бяха на крачка да ни превърнат в съветска република. Иронията е жестока. Тогава Москва ни отказа, защото знаеше колко слагачески и безгръбначни са политиците ни. Днес други центрове нямат този скрупул. Държат ги на въже и ги пускат да лаят по команда. Същите отприщени мизерници, които преди политиката бяха никои, а сега са витрината на държавата.
Най-печалното е моралната шизофрения. Същите хора със селфитата в LinkedIn се смеят с презрение на онези във Facebook със снимките на чудотворни икони, с простотиите на Ванга и дедо Влайчо, с котките и манджите. Те не виждат сходството. Не разбират, че и двете групи търсят смисъл и принадлежност чрез символи, защото реалните постижения липсват. Разликата е само в декора. Едните се кланят на икони, другите на банкноти. И в двата случая вярата замества мисленето.
Истинската трагедия не е валутата, а радостта от подчинението. Не е еврото, а селфито. Не е принадлежността, а демонстративната готовност да се хвалиш с чужди постижения. Докато това е мерило за успех, няма да сме нито богати, нито умни. Само добре снимани.
Post Comment