Страхливо започваме живота си, Иване

Георги Николов Стайков е роден на 10 август 1964 г. във Велико Търново. Детството му минава в старата столица, след което семейството се мества в София, където учи в НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ — Класическата гимназия, откъдето излизат латинисти, философи и хора с нагласата, че думите имат тежест. Латинският, гръцкият и историята се оказват добра подготовка за театъра — може би по-добра, отколкото изглежда на пръв поглед.
През 1989 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Енчо Халачев — режисьор и педагог, известен с взискателността си и с умението да открива хора, а не просто да обучава актьори. Стайков влиза в трупата на Народния театър „Иван Вазов“ — Нещастливцев в „Лес“, Хакър и Честър в „Да, г-н Премиер“, „Кандида“, „На четири уши.“ Роли с различна тежест, но с общ знаменател — характерен актьор с дълбочина, непасващ в лесните категории.

Но още преди да е завършил академията, животът му се разделя с онзи кадър, който не може да се забрави. 1988 г. Иван Андонов снима „Вчера“ — и Стайков играе Ростислав. Бунтарят. Момчето, прието в елитната гимназия само заради способностите си, при когото всяка грешка е повод за изключване, докато другите са защитени от фамилните си имена. Репликата е произнесена в определен момент на филма с онова спокойствие, по-красноречиво от всеки вик: „Страхливо започваме живота си, Иване.“ Изречението влиза в езика. Стайков е на 24 години.
Паралелно с театъра се занимава с фотография — шест изложби в Швеция, три от тях продадени. Пейзажи. После киното го поглъща и фотоапаратът остава. Владее достатъчно езици, за да е разбран навсякъде — качество, оказало се ключово за онова, което предстои.

След 1991 г. Стайков заминава за чужбина и не се връща бързо. Лондон първо, после Швеция. В чужбина участва в над 40 продукции — международни, с различни бюджети и различна слава. За един от филмите плащат по 12 000 паунда на ден. В Лондон участва в постановки на Шекспир на английски. В Швеция прави театър на шведски. Живее в страни, в чиито езици мисли достатъчно добре, за да играе в тях. Рядко срещана дисциплина дори за много по-известни от него.
От 1995 до 2011 г. е женен за шведска оперна певица. Имат син заедно. Годините след развода са скромни — финансово и емоционално.

После идва 2019 г. и диагнозата: множествена склероза. Хронично, прогресиращо заболяване на централната нервна система, което атакува именно онова, от което зависи актьорът — тялото, гласа, координацията. Стайков не крие диагнозата. Говори за нея директно, без особен патос, с онова спокойствие, с което хората, свикнали с Нещастливцев и с Ростислав, отнасят и собствените си нещастия.
На 61-ия си рожден ден, миналата година, казва пред медиите: „Болестта прогресира, нямам пари, за да празнувам.“ Пенсията му е 724 лева — сума, недостигаща никъде при хронично заболяване. Швеция ще му плаща пенсия след две години, когато навърши 64. „Дано да оцелея дотогава, за да вземам всеки месец по 500 евро чисти пари“ — казва публично и оставя банкова сметка за хора, желаещи да помогнат. Изречението е произнесено без самосъжаление. Просто констатация.

Животът на Стайков описва траектория, позната на мнозина от поколението му: талантлив, забелязан рано, избрал Запада, свикнал с по-добро, върнал се в България по-беден, отколкото е тръгнал. България е поскъпнала. Пенсиите — не. А болестта не пита за курса на еврото.
„Страхливо започваме живота си, Иване“ — казва Ростислав в „Вчера.“ Репликата е на 38 години. Мъжът, изрекъл я, навършва днес 62 и се справя с болестта с онова достойнство, с което добрите актьори се справят с трудните роли — без да напускат сцената.