Студентът, когото убихме повторно – Спомени от Народната република

Разказът за Марин Иванов Боев не е просто страница от миналото – той е рана, която отказва да зарасне. Рана не толкова от куршума, който прекъсва младия му живот, а от последвалото забвение, подменяно и заличавано с административни решения и „законни“ оправдания.

Марин Боев е родом от Кнежа, студент по ветеринарна медицина – млад човек с мечти и бъдеще, прекъснато насилствено в името на една забранена памет. На 3 март 1943 г. той излиза заедно с други студенти в мирно шествие, за да почете националния празник. Денят на Освобождението тогава е забранен – с указ на цар Борис III, за да се заличи споменът за освободителната роля на Русия. Но празникът живее в младите сърца и нищо не може да го забрани напълно.

Шествието е разпръснато с насилие. Жандармерията стреля – не във въздуха, а в хората. За да сплаши, за да подчини, за да напомни, че държавата има право да отнема и живот. В този хаос Марин Боев се опитва да се спаси, прескачайки оградата на Княжеската градина. Куршумът го настига там. Пада убит. Студентът не носи оръжие, не вика за бунт – носи само идеята, че паметта не трябва да бъде забранявана.

Има свидетел на тази смърт – Стоян Стоянов, който дълги години отново и отново разказва как един млад живот е бил прекършен заради празник и заради истината за историята. Затова Марин Боев не е анонимна жертва. Той има име, лице и последен миг, запечатан в паметта на съвременник.

На лобното му място е поставена паметна плоча – скромен знак, че тук е убит български студент. Но и паметта му не е пощадена. Първо – демонтаж под предлог строежа на софийското метро. Мемориалът е уж прибран за съхранение в складовете на „Метрополитен“, откъдето така и никога не се връща. Изчезва, както често изчезват неудобните спомени.

Години по-късно граждани възстановяват паметта – нова плоча се появява близо до Софийския университет, там, където Марин Боев издъхва. Изглежда, че справедливостта, макар и закъсняла, си проправя път. Само че това трае кратко. През юни 2021 г. паметната плоча е премахната отново – този път с мотив, че е „незаконна“. Районният кмет Трайчо Трайков не само допуска демонтажа, но и публично се хвали с него, сякаш става дума за административен успех, а не за унищожаване на паметта на убит български студент.

Никъде в Европа подобно действие не би минало без срам и обществено възмущение. Да заличиш знак на човек, загинал от куршумите на властта, означава да стреляш втори път – този път по паметта. Марин Боев е убит веднъж през 1943 г. Вторият и третият път идват много по-късно – когато плочата му е сваляна, прибирана, забравяна, отново поставяна и отново демонтирана.

Историята не прощава опитите за заличаване на паметта – тя помни и кръвта, и ръцете, които посягат да я изтрият. Времето може да отложи присъдата, но никога не я отменя, независимо колко „законни“ са оправданията на властта. И ако имената на такива като Марин Боев остават, то имената на онези, които разрушават паметта, рано или късно се превръщат в символи на дребна власт и голямо морално падение. Защото един народ не се измерва само с дати и празници, а с това дали умее да пази паметта за своите убити и унизени – и да се покланя пред тях, а не да демонтира спомена за смъртта им.