Те тръгнаха заедно към смъртта

На ул. „Яна Лъскова“ в стария Несебър има един дом, пред който стои мраморна плоча с надпис: „Тук живя Яна Лъскова, партизанка от отряд „Народен юмрук“, разстреляна на 2 юли 1944 г.“ Барелефът до надписа — студен, строг и нежен едновременно — е единственото, което е останало от жена, изживяла живота си изцяло за онова, в което е вярвала, и платила за него с цена, от чийто разказ и осемдесет години по-късно не може да се чете равнодушно.

Яна Лъскова е родена на 15 ноември 1912 г. в Карнобат. Израства в Несебър в семейството на Стефана и Георги Иванови — баща й е бивш фабричен работник. Интелектуалката в нея се проявява рано: като ученичка в Стара Загора редактира ученическия вестник „Ехо“, в който публикува статии под псевдонима Сивокрила Чайка — достатъчно „безобидни“, за да принудят фашистките власти да спрат вестника. Постъпва в Софийския университет, но го напуска в началото на 1932 г., за да избегне ареста. Завръща се в Несебър и се включва в ръководството на стачкуващите работници, отводняващи блатото край града. Тогава е приета в партията.

Николай Лъсков е учител — запасен офицер, описван от всички, познавали го, като „безкомпромисен и храбър“. Двамата с Яна се намират и неусетно стават все по-близки. Свързват живота си завинаги. През 1937 г. им се ражда дъщеря, която кръщават Аелита. Семейство от трима, което ходи край морето, разхожда се по брега и тихичко пее. Идилия, която и двамата знаят, че е крехка.
Полицията гледа с ненавист двамата учители, без които не минава нито едно събрание, нито една акция. Когато идва денят да поемат към Балкана като партизани, малката Аелита остава. Николай Лъсков поема командването на отряд „Народен юмрук“, формиран на 4 април 1944 г. край Обзор от Поморийската партизанска група. В началото на май 1944 г. отрядът е вече 63 души — 53 мъже и 10 жени. Яна участва наравно с него във всички акции, в острите схватки с добре обучената жандармерия показва изключителна смелост и решителност.

На 19 юни 1944 г. по време на лятната правителствена офанзива групата на командира попада в обкръжение между селата Голица и Козичино. Сражението е неравно. Николай Лъсков е тежко ранен и впоследствие убит. Отрядът е разбит — трима партизани загиват, дванадесет са заловени. Оцелялата група, ръководена от политкомисаря Михаил Дойчев, успява да се свърже с отряд „Васил Левски“ в началото на юли. Репресиите са незабавни — запалени и унищожени са партизански къщи, арестувани са ятаци и близки на партизаните.

Яна е заловена няколко дни след гибелта на Николай. Отвеждат я. Следват жестоки изтезания. В нощта на 2 юли 1944 г. я откарват край село Добра поляна, Айтоско, заедно с други заловени. Всички жандармеристи чакат да я видят лично — като командирска съпруга, тя е специална плячка. Слиза от камиона с вързани ръце. Карат я да седне. Няколко жандармеристи един след друг я прострелват. Двадесет и двама намират смъртта си в онази нощ. Завързани с бодлива тел, полуживи, са заровени сред Балкана.
Яна Лъскова е на 31 години. Между смъртта на Николай и нейния разстрел минават само пет-шест дни.

Малката Аелита остава сираче на 7 години. На първото свободно честване на Октомврийската революция в Несебър след 9 септември 1944 г. тя излиза на сцената и заместила майка си като рецитаторка — жест, от чийто символизъм не може да се говори без болка в гърлото. Аелита Лъскова расте с тежестта на две героични смърти зад гърба си и с нежната памет за двамата, с които е ходила край морето и е пяла. Десетилетия по-късно, вече възрастна жена, тя присъства на честванията на гибелта на родителите си — при паметника на командира в село Козичино, с глава наведена пред онова, което не може да се върне, но не може и да се забрави.

На името на Яна Лъскова днес в Несебър има улица, читалище и детска градина. На Николай Лъсков — паметник в Козичино. Двамата са тръгнали заедно към партизанската гора и са умрели поотделно, с няколко дни разстояние, в края на юни и началото на юли 1944 г. — три месеца преди края на войната.