Тя обичаше Ким Ир Сен повече от всичко

Василка Никифорова си отиде на 100 години – цял век, изживян с огромно сърце, с непримирима воля и с необяснимо, но неподправено силно чувство към една далечна страна. Обикновената българка от „Редута“ остана в историята като жената, която Северна Корея прие за своя, а нейният дом – като най-личната севернокорейска библиотека на Балканите. Десетилетия наред първият жест на всеки корейски посланик в София не беше дипломатическа визита или прием. Първата задача беше да отиде при Василка, да й поднесе букет цветя и да предаде поздрави от хора, на които тя някога е помогнала. Посланиците й носеха писма, снимки, сувенири и благодарности – понякога от цели поколения севернокорейци. В Корея името й е легенда. Там тя получава най-високото държавно отличие за чужденец – званието „Корейска майка“, както и „Златен орден на Народното събрание“ и званието почетен гражданин на цяла Корея. У дома за това знаят малцина.
Любовта й към Северна Корея е почти невероятна. Василка отдавна превръща жилището си в малък музей: стотици корейски акварели, сувенири, плакети, ордени, снимки и над 3800 писма от приятели в Пхенян. Рафтовете й се огъват от книги за Корея на български и корейски език.

Над входната врата стои табела: „Библиотека ‘Ким Ир Сен’“ – на български и корейски. Тя се гордее с трите си лични срещи с Ким Ир Сен. „Голям човек беше. Даде ред и препитание на народа“, повтаряше тя. За 90-годишнината й самият Ким Чен Ир й изпраща уникална картина от Диамантената планина – инкрустирана със скъпоценни камъни. Това е един от най-ценните й подаръци.
Василка често се описваше като „неука жена“, учила само до четвърто отделение. Но животът ? никога не е бил малък. Нелегална комунистка през 30-те години, работничка, доброволка, после председател на женското дружество в „Редута“. Именно там съдбата я среща с Корея. През 50-те години тя организира жените от квартала да събират помощи за корейските партизани в разгара на войната. „Голямото нямане“ у нас не я спира – събира дрехи, плете чорапи, ходи лично при Славчо Трънски да иска стари ботуши, за да ги преработят за фронта. Скоро от Корея пристига писмо. Обращението е: „майко Василка“.
Една от най-трогателните истории е за 16-годишно момче – корейски ветеран, пристигнал в България през 1951 г. на лечение. Оперират го без упойка. То стиска зъби и повтаря: „Не боли, майко Василка, не боли…“ Тя остава до леглото му цяла нощ, спи на стол, носи му храна от дома си. Санитарките я питат няма ли свои деца – но на нея това не ? пречи да дава всичко, което има, на „клетите деца от войната“.
С непреклонната си преданост към Корея тя дори поражда ревност у Тодор Живков. На почивка между заседания той я притиска с шеговит въпрос: „Признай си, кого обичаш повече – мене или Ким Ир Сен?“ Василка хитро отвръща: „И двама ви обичам.“ Живков се разсмива: „Знам, че него обичаш повече, но ти прощавам. Той ми е голям приятел.“
Корейските студенти в София я обожават. Тя ги храни, води ги на кино, пуска ги без билети, черпи ги с бисквити и лимонада. Тези момчета по-късно стават министри, архитекти, лекари, партийни ръководители – и никога не забравят „майка Василка“. Пишат й дори за да поправят правописа й: „Майко Василка, това е пълен член. Тук – запетая.“ И тя се смее – граматиката научила от корейците.
Никифорова доживя до 100 години – юбилей, който сякаш бе награда за необикновения й живот. С възрастта не загуби нито темперамента, нито емоционалността си. До последно пазеше писмата, снимките, спомените, разказите за „честните севернокорейци“, за момчетата, които някога е срещнала на гарата, за войната, която я превърна в символ. За Северна Корея тя е легенда. За България – малко познато съкровище. А за онези, които я познаваха – просто Василка, жената с огромно сърце, което намери своя дом на хиляди километри от София.