Тя познаваше света на децата

На 29 август 1939 г. в Габрово се ражда Мариана Евтимова Евстатиева-Биолчева – жената, която десетилетия по-късно ще превърне детството на няколко поколения български зрители в част от историята на родното кино. Тя умира на 23 април 2024 г. в София, на 84-годишна възраст. За смъртта й съобщава нейният съпруг – писателят и литературовед проф. Боян Биолчев, дългогодишен преподавател и бивш ректор на Софийския университет. Двамата са не само семейство, но и творчески тандем, от онези редки съюзи, в които личният и професионалният живот се преплитат напълно. Той пише сценарии, тя ги превръща във филми, а между двамата се раждат истории, останали в паметта на поколения деца.
Пътят на Мариана Евстатиева-Биолчева към киното минава през Полша. Тя учи кино- и телевизионна режисура във Филмовата школа в Лодз – едно от най-престижните филмови училища в света, чиито възпитаници са режисьори като Анджей Вайда, Роман Полански и Кшищоф Зануси. Там младата българка попада в среда, в която киното не се възприема просто като професия, а като начин да наблюдаваш света и хората в него. Това образование оставя траен отпечатък върху нейния режисьорски почерк.
А нейният свят постепенно се оказва светът на децата.

Това обаче не означава, че ги възприема като публика, на която трябва да се обяснява кое е добро и кое лошо. Напротив. Още в един от ранните си цикли от учебни филми – „Ние обичаме киното“ от 1968 г. – Евстатиева се опитва да разбере как самите деца гледат на киното. Нейната цел не е да им посочи какво трябва да харесват, а да открие какво те самите намират за интересно и хубаво. „Не за да им казвам кое е хубаво и кое лошо, а за да открия, ако мога, какво те сами считат за хубаво или лошо“, казва тя. В тези думи всъщност се съдържа цялата й философия – детето не е малък възрастен, но и не е глупав зрител.
От 1971 до 1992 г. тя работи в Киноцентъра в Бояна. Това са годините, в които създава голяма част от филмите, с които името й остава в българското кино. Започва с документални и научнопопулярни продукции, но постепенно се насочва към игралното кино и открива територията, в която ще се чувства най-силна – историите за деца и млади хора.
През 1973 г. идва игралният й дебют „Тигърчето“ по сценарий на Васил Акьов. Историята за дете и животно е от онези сюжети, които не се нуждаят от сложни обяснения, за да достигнат до малкия зрител. Следват „Мигове в кибритена кутийка“ през 1979 г., който й носи международно признание – Сребърна награда от Московския международен кинофестивал и Златен „Лачено“ от фестивала в Авелино, Италия.
Успехът не остава единичен случай. През 1981 г. тя снима „Похищение в жълто“ по мотиви от повестта на Павел Вежинов „Произшествие на тихата улица“. Филмът получава Сребърен „Лачено“ в Авелино и наградата на публиката на фестивала в Хихон, Испания. Година по-късно идва „Дяволското оръжие“ по сценарий на Боян Биолчев, който също печели Сребърен „Лачено“ в Авелино.
Следват „Горе на черешата“ от 1984 г., „Търси се съпруг за мама“ от 1985 г., отличен със Сребърен медал в Москва и награда на фестивала в Алансон, Франция, „Амиго Ернесто“ от 1986 г. и „Племенникът чужденец“ от 1989 г., вдъхновен от приказката на Вилхелм Хауф „Младият англичанин“.
Това са филми, в които детството не е просто фон, а истинският център на историята. В тях има приключения, страхове, приятелства, семейни отношения, смешни ситуации и онези малки драматични моменти, които за възрастния могат да изглеждат незначителни, но за едно дете са целият свят.
Междувременно професионалният и личният живот на Мариана Евстатиева се преплитат все по-силно с този на Боян Биолчев. Той се превръща в един от най-честите автори на сценариите за нейните филми. Двамата работят заедно не защото са семейство, а защото споделят еднакво усещане за разказа и за зрителя. Техният творчески съюз постепенно се превръща в една от характерните двойки в българската културна история.
През годините Евстатиева-Биолчева създава над 30 документални и научнопопулярни и около 20 игрални и телевизионни филма. Зад тези числа обаче стои нещо много по-голямо – поколения деца, които са гледали нейните истории, без непременно да знаят името на човека зад камерата.
През 1992 г. приключва дългият й период в Киноцентъра, но не и професионалният й път. От 1996 г. започва да преподава кино- и телевизионна режисура в Нов български университет. Така жената, която години наред е разказвала истории за деца, започва да предава опита си на бъдещи режисьори. През 2002 г. става председател на Художествения съвет на Българската национална телевизия, а през 2007 г. Нов български университет я удостоява с почетното звание „Почетен професор“.
Последният й игрален филм е „Принцът и просякът“, заснет през 2005 г. Макар между него и предишните й филми да има дълга пауза, почеркът й остава същият – уважение към детския свят и отказ да се говори на малкия зрител отвисоко.

Когато на 23 април 2024 г. Боян Биолчев съобщава за смъртта на съпругата си, новината е последвана от рядък жест. Българската национална телевизия променя програмата си и излъчва три нейни филма. Така телевизията, с която тя е свързана през целия си професионален живот, изпраща една от своите режисьорки по най-подходящия възможен начин – с нейното кино.
Няколко месеца по-късно, на 29 август 2024 г., когато се навършват 85 години от рождението й, Филмотечно кино „Одеон“ организира ретроспектива на нейни филми.
И тогава се случва нещо, което вероятно би я зарадвало повече от всяка награда.
В залата вече не седят децата, за които тя е снимала.
Те са пораснали.
Някои са станали родители, други вероятно вече имат и внуци. Животът ги е отвел далеч от онези години, в които са чакали поредния детски филм по телевизията.
Но филмите са останали.
Защото Мариана Евстатиева-Биолчева разбира нещо, което много възрастни режисьори забравят – че децата не трябва да бъдат подценявани. Те могат да бъдат впечатлени от приключение, да се смеят на смешното и да се страхуват от страшното, но разбират и много повече, отколкото възрастните предполагат.
И може би точно затова нейните филми не останаха само детски филми.
Те останаха спомени от детството.
А това е много по-трудно постижение.