Той беше първият

Бисер и Борислав Михайлов – баща и син, които превърнаха вратарския пост в символ на Левски и българския футбол

Днешната загуба на Борислав Михайлов връща светли и болезнени спомени за една от най-неповторимите футболни династии у нас – семейство Михайлови. Двама мъже, баща и син, които в различни епохи пазеха една и съща врата, носеха една и съща синя фланелка и оставиха след себе си наследство, каквото малко семейства в спорта могат да достигнат.

Бисер Михайлов е първият страж на тази легенда. Роден на 30 юни 1943 г. в София, той е юноша на „Левски“ и пробива в първия отбор едва 18-годишен, през 1961 година. И остава там – верен, постоянен, емблематичен – цели 14 сезона. За клуба записва 287 мача във всички турнири, от които 229 в „А“ група – резултат, който го поставя сред най-уважаваните играчи в синята вечна ранглиста.
Той е четирикратен шампион на България (1965, 1968, 1970, 1974) и трикратен носител на Купата на Съветската армия. Но Бисер Михайлов остава в историята и по още една причина – през 1967 г. в мач срещу „Милан“ за КЕШ става първият български вратар, излязъл с фланелка в различен цвят от традиционния черен – ярка жълта. Малък жест, превърнал се в символ на смелост и самочувствие в епоха, в която дори цветовете бяха традиция.
След края на кариерата си, Бисер Михайлов остана в паметта като тих, достоен и истински човек – от онези, които не говорят много, но оставят големи следи. Отиде си от този свят на 13 август 2020 г., но неговият дух продължи да живее – в синия клуб, в спомените на феновете и най-вече в сина му Борислав Михайлов, който пое щафетата и я превърна в своя собствена легенда.

Днес съдбата затвори още една страница – тази на Борислав, който сам стана емблема: вратар №1 на България, капитан на „златното поколение“, човекът с над 100 мача за националния отбор и президент на БФС. Син, който продължи делото на своя баща и го издигна на световно ниво.
Бисер и Борислав Михайлов – два живота, обединени от едно призвание и една фланелка. Двама мъже, чиито имена ще останат в историята не само на Левски, но и на целия български футбол. Днес си спомняме и за двамата – с уважение, признателност и тъга.