Той е патронът на боксовия турнир СТРАНДЖАТА

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

И след Деветосептемврийската победа дните на Кирил Николов (Странджата) бяха изпълнени с напрежение. Произведен в чин капитан и назначен за отговорен служител в новосъздадената дирекция на Народната милиция, той участва в залавянето и наказанието на най-известните фашистки управници, които хвърлиха България пред прага на трета национална катастрофа. Но новата работа не го удовлетворяваше. Бившите фашистки величия — горди и надменни някога, след Девети се бяха обезличили и трепереха за мизерния си живот. Тяхното държание при арестуването предизвикваше в душата на гордия Странджа само погнуса и отвращение. Борбата срещу тях след победата не му допадаше, защото не носеше необходимата доза риск. Разбираше, че е още рано за почивка, че борбата, започната през 1941 година в планините, трябва да бъде продължена, до окончателното унищожение на фашизма. Затова все по-често започна да прескача до родното Катрище, а оттам до Страцин и р. Пчиня, където кипеше истинска битка. Струваше му се, че тук е неговото истинско място и атакуваше началството с молби да бъде освободен от дирекцията на Народната милиция, за да замине доброволец за фронта.

След приключването на освободителните действия на българската войска в Югославия правителството на Отечествения фронт се обърна с прокламация към българския народ за по-нататъшно участие на България във войната срещу хитлеристка Германия. „Нека не забравяме — се сочеше в прокламацията, — че в сегашния исторически момент се определя за дълги и дълги години мястото, което нашето отечество ще заеме между свободолюбивите и напредничави народи“.

С тая прокламация той отново атакува началството и то най-после не удържа на горещите му молби и го освободи от заеманата длъжност. Сдаде набързо, каквото имаше да сдава, и веднага се включи във формирането на Първа българска армия, която трябваше да участва във втората фаза на войната под командването на ген. Владимир Стойчев. Пожела да стане разузнавач и командването, като отчете проявените от него още в партизанското движение качества, го назначи за командир на разузнавателна група. Поверени са му редица отговорни и опасни задачи, които той изпълнява блестящо. Често действа съвместно със съветски бойци и югославски партизани, преоблича се като селянин и с дни престоява в тила на врага, за да събере необходимите за щаба на българската армия сведения. Благодарение на заловен от Странджата пленник е разкрито готвещото се за 6 март 1945 година настъпление на хитлеристите през р. Драва срещу нашата армия. След отразяването му българската армия получава задача да атакува силно укрепената линия „Маргит“. На 31 март 3-и корпус настъпва срещу втората хитлеристка позиция. Тя е на линията с. Инке-Чурго—с. Декенеш, здраво укрепена с окопи и телени заграждения, които опасват предния й край с плетеници от бункери, противотанкови и противопехотни минни полета. Тук се водят особено упорити боеве. При с. Шомод Чичо хитлеристите четири пъти атакуват безуспешно с танкове 1-а и 2-ра дружина от 10-и пехотен Рилски полк. В Шомод Чичо бе съдено Странджата да извърши последния си боен подвиг. Като командир на разузнавателна група той получава задача да проникне в противниковата позиция в полосата за настъпление на 10-и пехотен Родопски полк, който има задача да пробие линията „Маргит“ в участъка Бурго—с. Ихарошберен. При изпълнението на поставената задача разузнавачите, водени от Странджата, не забелязват група отстъпващи хитлеристи. Завързва се ожесточен бой, който продължава до идването на предните части на 10-и Родопски полк. До вечерта линията „Маргит“ е пробита, но Странджата не може да сподели радостта от голямата победа. Вражеска мина е прекършила полета на смелия син на с. Катрище.

Със свити сърца разузнавачите прибират вещите на Странджата, погребват го набързо и продължават изпълнението на задачата си. За героичния му подвиг в този бой говори писмо на негов боен другар. Цитирам по памет, но смисълът е точен: „Изпращам ви вещите, които се намериха в нашия убит другар Кирил Николов—Странджата, за да ги предадете на близките му, понеже аз не ги познавам. Странджата падна геройски в борбата срещу тези, с които се бе борил през целия си живот. Близките му могат да не тъжат, а да се гордеят, че са отгледали такъв юначен син“.

За проявен героизъм през Отечествената война Странджата е произведен посмъртно в чип майор и награден с „Орден за храброст“ четвърта степен, първи клас.

––––––––––

Автор: Денчо Митев

Източник : вестник „Звезда“, бр. 58, 30.03.1985 г.

С Т Р А Н Д Ж А Т А

Не бях любител на бокса, а се заседях пред екрана на телевизора. Неочаквано борбата за купата на „Странджата“ ме извади от състоянието на безразличие. Стори ми се, че нито коментаторът, който даваше прогнози за изхода от срещите, нито запалянковците познаваха „патрона“, в чест на когото се провеждаха боксовите състезания. И може би тази причина ме откъсна от екрана и спомените ме отведоха при истинския Странджата.

Дванадесети февруари 1944 г.! За някои партизани от Кюстендилския отряд тази дата остана паметна. Паметна остана и невзрачната колибка на бай Васил Григоров от Полетинци.

Не зная защо, но името на Странджата ме замъкна в тази барачка. В нея за пръв път се видяхме в деня на партизанската клетва. А първото впечатление е най-силното, при това в такъв съдбовен ден!

Едър като канара, той прекрачи прага на схлупеното килерче.

Февруарският скреж бе сковал разгърдената антерия, изпод която се вдигаше топла пара. Разголената гръд бе заскрежена. Посинелите палци надничаха издайнически от оръфаните и замръзнали цървули. Но на лицето му грееше усмивка. Тя топеше висулките на увисналите му мустаци.

„Смърт на фашизма, другари!“ — изскочи застрашителен свитият му юмрук в тясното килерче и ни накара да се отдръпнем.

Тогава все още не се казваше Странджата. Беше красавец, който завладя сърцата ни. От ведрото му лице лъхаше сила. От високото му чело — ум, от увисналата му коса — чар, а от спортната му стойка — обаяние!

— Другари, аз съм сирак. От малък презирам деспотизма във всичките му форми. За мен баба и дядо са всичко. Те ме отгледаха, те ме възпитаха.

За тях Кирил Николов каза ласкави думи. По-нататък той разказа за сиромашкия си живот, за патилата си, за насъщния хляб, за музикалните увлечения. Не забрави да спомене за войнишката чорба в казармата. Говореше ясно и отсечено. От време на време пламваше. От очите му изскачаха огнени искрици.

Киро ни завладя. Още в първите мигове легна на сърцата ни. Той разказа за полицаите, които изпратил за зелен хайвер, когато отишли да го арестуват в родното му село Катрище след участието в Кознишката партизанска акция.

„Ето, това съм аз, другари! За мен друго място няма освен в отряда“ — заключи Киро и млъкна.

Очите му шареха от човек на човек и чакаха нашето решение.

„Киро, а това какво е?“ — повдигна един от другарите пеша на антерията му, изпод който се показаха дръжката на колт и . . .

„Това са боксови ръкавици. Тренирам от време на време“ — смути се той.

За боксовите си наклонности той не каза нищо, въпреки че по-късно научихме интересни истории. На една от международните боксови срещи той излязъл на ринга не добре трениран. Първото му участие го развълнувало, но не останал равнодушен и партньорът му. Щом го видял, той се уплашил от атлетическата му фигура и се отказал. Без да се състезава, Киро станал победител още при първата си среща.

„Странджата — това име най-ще ти приляга. Носи го с чест!“ – отсъдихме ние и му дадохме партизанското име.

После започна клетвата. В малката стаичка никога не е било така тържествено и задушевно. Изправени един до друг, строги и съсредоточени, с вдигнати юмруци, ние повтаряхме свещените думи: „С гордост и радост приемам званието „Четник на народоосвободителната партизанска войска. . .“

„Е, другари, да минем от думи към дела! – огледа ни командирът след кратко мълчание. — Клетвата е хубаво нещо, но трябва да се изпълнява. . . Налага се още сега, до обяд. . . двама да влязат в селото и да ликвидират полицейския сътрудник Милан Пашата. Знаете колко майки е почернил през 1923 г., пък и по-късно. . . И сега той се заканва да унищожи отряда и да ни обеси до крак. . . Присъдата ще изпълнят Странжата и Китодар! Бъдете внимателни, охраняват го полицаи. При нужда взривете бомба, та да се притечем на помощ!“

* * *

Широка гръд имаше Странджата, зад която, забързан, подсмърчах аз. Не беше лесно да се ликвидира човек, па макар и враг. Вървяхме по калните криволичещи пътеки да изпълним присъдата.

Прекосихме площада. В единия край се гушеше магазинът на Милан Пашата, а срещу него — кооперацията.

–Нямаме цигари, момчета! Потърсете при чичо Милан! — изрече на един дъх паролата смутеният магазинер на кооперацията.

,,Значи, там е!“ трепнаха неспокойни сърцата ни.

По средата на калния площад ни спря здравеняк, който се отдели от любопитна група мъже и се юрна срещу ни.

— Стойте, кои сте вие? – попита той със строг глас, а ние така и не разбрахме, че имаме работа с началника на обществената сила.

— Я съм Петре Йованов от Злогош отвърнах наслуки.

— Не познавам такъв от Злогош! Я си дайте личните карти!

— Ето ми личната карта, подлецо! Искаш ли още нещичко? — Странджата показа дръжката на пистолета и го измери с очи.

— А, свободни сте, свободни сте, момчета! — изфъфли объркан здравенякът и хукна да бяга. Както научихме по-късно, беше се скрил в една от съседните кочини под тарабите на свинята.

Влязох в магазина, а Странджата остана на прага. Сред задимения въздух стърчаха десетина мъже и една старица. Очите ми бързо опипаха всеки посетител, за да се спрат върху лицето на Пашата, предателя. Седеше зад щанда мрачен. Беше неспокоен. Очакваше ни, както ни се стори…

— Чичко, имате ли цигари? — попитах, за да ориентирам Странджата.

Вместо отговор Пашата бръкна в джоба си, но успях да го изпреваря.

Оглушителен гръм проеча в магазина. Три-четири изстрела отекнаха неочаквано отдире ми. Странджата бе улучил челото му.

В магазина се чуха отчаяни вопли. Странджата стоеше разкрачен на прага.

— Лягайте долу! Лягайте или ще ви избия! — заплаши той мъжете на площада, а те се повъртяха смутени, па легнаха по земята.

— Драги селяни, ние, партизаните от Кюстендилския отряд, ликвидирахме народен враг! — чух го да обяснява причините за наказанието.

И сега пред очите ми са мълчаливите мигове след наказанието. Ние крачехме, обладани от смесено чувство на изпълнен дълг и смутени от стойността на човешкия живот. Да се радваме ли, или. . .?

Мълчах. Странджата — също. Какво. ли мислеше в тия минути ? Беше неузнаваем. С каква ярост изпълняваше заповедта! Какво будеше тази ненавист?

В дните, когато ликвидирахме Пашата, в Перник други партизани ликвидирали баща му. Провинил ли се беше, или просто ей така, само защото бил полицай? Но все пак знаеше ли за убийството му, или? Подозирал ли е трагедията на своето семейство? Бащата — джандар, а синът партизанин? Колко сили му трябваха, за да изживее трагедията? А може би заради джандарската му служба Странджата се е отрекъл от него?

Обърнахме се едва когато изкачихме средата на отсрещния баир. Площадът се виждаше като на длан. Час не беше изминал, а селяните се бяха стекли да видят зрелището, и да отпразнуват наказанието му.

Развълнуван от народното признание, Странджата се усмихна горчиво и захвана някаква своя история.

— Китодаре, преди да дойда при вас — започна той колебливо, — отседнах в къщата на Иван Симбаев от Скриняно. Пред селяните се представях и като роднина, и като евакуиран, и какъв ли не. Един ден другарите убиха полицай от селото. Вдигна се олелия и се принудих да се скрия в къщата на бай Стоичко Анастасов. А там хората се принудиха да ме скрият в една дупка. . .

— В дупка ? — погледнах го учуден.

— Не баш дупка, а нещо такова. Нито светлина, нито слънце. Няколко дена лежах, без да разбера нощ ли е, или ден.

Неочаквано той зарея поглед и промълви замечтан:

— Китодаре, знаеш ли какво момиче си имам? Не момиче, а мадона! Изгаря ме, като ме погледне! За нея братко ще се оженя, като се освободим ! — въздъхна той с облекчение за споделената тайна и измъкна от пазвата си сгъната кърпа, която взе да размотава. Стори ми се, че размотава кой знае каква скъпоценност.

–Искаш ли да ти я покажа? — погледна ме той и недочакал отговора, подаде снимката й.

От фотографията се усмихваше позната ятачка, но не се издадох, че я познавам. Описанието бе точно. Но тя бе подарил а снимка и на мене. Само че моята бе много по-хубава. Поех фотографията, възхищавах се, похвалих го за избора. Накрая взех да го навивам на пръста си.

— Странджа, да си призная и аз имам една приятелка. Само че. . . — описах чертите на моята приятелка от хубави по-хубави и предложих да му покажа снимката й.

— Може! — отвърна той безразлично.

Извадих снимката от портфейла си и му я пъхнах в лицето. Странджата повдигна очи и занемя. За миг те наедряха като дини, от които се изсипаха триста мълнии върху ми. Той протегна хищно ръка и изрева.

— Китодаре, откъде я имаш? Дай ми я братко.

Докато реша какво да сторя, той я измъкна от ръцете ми, целуна я нежно и в знак на благодарност така ме цапардоса по мутрата, че рукна кръв от носа ми.

О, богове, колко бях прост! Трябваше ли да си правя шега с него и да му се навирам в лапите. От носа ми струеше кръв. а той се усмихна добродушно и взе да ме успокоява:

— Нищо, брат, нищо. И на мен така ми течеше, когато започнах с бокса. Ще ти мине.

За първи път усетих боксовата сила на моя приятел!

* * *

Водейки пролетното попълнение от момци и девойки (от София – б.м.) през село Ръждавица за Първа и Втора софийска партизанска бригада към свободната територия на Църна трава, Странджата не изостави никого. А когато веригата се късаше и някой едва се мъкнеше, той вдигаше на раменете си по двама, притискаше карабината под мишница и следваше колоната по чукарите.

При обкръжението на четата му в „Осоето“ и стражението с многобройна войска и полиция той отново се отличи с командирските си качества.

Странджата водеше чета от тридесетина слабовъоръжени бойци, която настани в гъста и непроходима част на огромно сечище. Бяхме предадени и обкръжени от осемстотин жандармеристи и полицаи, въоръжени с картечници, автомати и минохвъргачки.

Кордонът се стягаше и ни караше напрегнато да се взираме в гъстака. Ослушвахме се и при най-малкия шум и мигновено насочвахме дулата по посока на шума.

Странджата бе залегнал в челната част на четата.

Боят започна още при първата среща с неприятеля. Като стихия момчетата се юрнаха сред гъстака на габриките. Щурмуваха с ярост и няколко от партизанките. Бомбите, виковете и изстрелите оглушиха околността. Жандармеристите се огънаха и хукнаха из нанадолнището, за да се укрият от смъртоносния ни огън. Веригата беше разкъсана и ние излязохме от обкръжение. Но в разгара на боя, когато изскочихме като неудържима лавина, някой извика: „Другари, Странджата е ранен!. . . Ето го там вдясно на фланга!“

Тревогата ни грабна и отправихме поглед нататък. Окачил картечницата на рамо, подкрепян от две партизанки, Странджата с мъка изкачваше стръмния хребет. Нямаше време за размисъл. Неколцина другари се отклонихме от щурма и под съсъка на куршумите хукнахме да му помогнем.

— Странджа, къде си ранен, брат? — извикахме в един глас отдалече.

— Ранен! — спря се той и ни погледна учуден. Тая работа как ви се вижда?

— Казвай по-бърже, че нямаме време. Защо те водят другарките? — смаяхме се от спокойствието му и погледнахме към партизанките.

— Ха-ха-ха! — усмихна се той, като че не бяхме в разгара на боя, а на веселба. — Не виждате ли, че аз ги нося. Сърцата ги заболели, та рекох да ги измъкна, да не останат курбан в ръцете на фашистите.

Едва сега видяхме, че носеше под мишниците си двете заруменели от боя партизанки, а на рамото си мъкнеше картечницата.

* * *

Предателството в с. Таваличево и убийството на дядо Стефан, Паисий и Камен разтърсиха душата му. Задачата за превеждането им в Дупнишкия отряд възложиха на него, но не успя да я изпълни. Опитен, ловък, той ги поведе към Кознишкия край. Но предателството спря прехода им по средата на пътя.

Странджата се спаси, но отговорността за неизпълнената задача остана да го измъчва. Ненавистта му към враговете се засили. Месец по-късно той беше изпратен да накаже предател в село Чудинци за други наши най-свидни жертви. В минутите на сурова разплата другарите се вцепенили от яростната му омраза срещу коварната предателка:

„Този куршум за дядо Стефан! Този за Паисий! Този за Камен, за Ленко, за Пешо, за Мишо!“ —повтарял той след всеки изстрел. От очите му се леели сълзи от мъка по предадените и избити другари.

Това стана по-късно, но след убийството на партизаните той се върна в отряда потиснат и съкрушен. Разбираше, че борбата изисква жертви. Срещата ни бе драматична. Сведе виновно глава и се разтърси от спазми.

— Другари, разстреляйте ме! Виновен съм, не изпълних задачата, както поръчахте!

Той нямаше вина. В него напираше болка от тежките загуби. Ние нямахме право на лекомислие. За нас това бе фронт — боеви фронт, в който се даваха жертви. Не, ако някой трябваше да отговаря, това бяха враговете и предателите, които отвориха дълбока рана в душата на Странджата и в нашите сърца.

* * *

След наказанието се разделихме, за да се съберем отново след първите дни на Девети септември. Останахме живи!

„Съдба!“ — погледнах в телевизора и се усмихнах. Състезателите също разчитаха на своята щастлива, съдба!

След Девети септември съдбата доведе Странджата в един от кабинетите на Дирекцията на Народната милиция и получи звание майор.

Обезвреждането на противника не беше лесна работа. Ноктите му трябваше да се изтръгнат, за да не разкъсат народната снага. Започваше нова битка за Странджата.

–Тежко е, братле, да се ровиш в сметта на скритата ненавист, на измяната и корупцията! — оплака се един ден Странджата. — Вони, та ще те задуши. А това фашистко котило трябва да се разрови до дъно и да се обезвреди! Не ги ли обезвредим, ще сърбаме попарата и на предателството, и на измяната.

Той се усмихна дружелюбно. После постави ръка върху рамото ми и отсече:

—Направих, каквото можах, но ще ме изядат гадовете. Не им прощавах, но и те се опитват да ми отмъстят! — засука крачолите и показа две огнестрелни рани над глезените. — Тази ми подариха при една нощна улична престрелка, а тази — посред бял ден.

Телефонът извъня. Той вдигна слушалката, отговори късо и тръгна по спешна задача. С него тръгнах и аз. Странджата леко накуцваше. Преди да се качи в колата, се извърна и пошепна:

—Изглежда, скоро ще ме изпратят на фронта. Щастлив съм, братле, че ще замина. Моето място е в боя. Ще ти се обадя оттам!

Замина на фронта като разузнавач в щаба на Първа българска армия.

Пътят от София до Стара Пазва е труден. Нови земи, опожарени селища , оръфани, гладни, недоверчиви и малко зли хора. Такива ги беше направила войната. Неугаснали пожарища, санитарни композиции с осакатени бойци, безименни гробове, залутани войнишки колони. Разрушения, разрушения!

Видял човешката драма, в Стара Пазва Странджата изнася първата беседа пред офицерите за характера и задачите на освободителната война. Той пленява слушателите си с красноречието си и с необходимите факти.

Няколко дена по-късно офицерите и войниците изумени виждат майора от разузнаването на боксов ринг в Белград. Средствата от мача са за ранени югославски партизани.

Пътят през Петроварадин, Илог, Бачка Паланка, Безден, Сомбор, Сегетвар и сега още червенее от пролятата кръв. Всяка педя е разровена от шрапнелите и мините. Тежки боеве се водят срещу хитлеристите. Наред с това трябва да се предотврати подготвеният бунт в 24-и полк от Трета балканска дивизия. Щабът се настанява в Сегетвар. Странджата с помощниците си всяка вечер се промъква в германския тил за „езици“. През нощите той е на немските позиции, а денем — при югославските партизани на Коста Надя, при Варовица и при братушките от 57-а армия на десния фланг.

Пленниците, които залавя, са много ценни. След една тиха нощна „разходка“ Странджата се връща с бъбрив немец, но и с тежка рана. Третата поредна рана в краката.

В своите набези неочаквано Странджата попада в „плен“. Докато немците стреляли в краката му, мургавата югославска партизанка Йованка го улучила в сърцето: Странджата се влюбил. Една усмивка, стоплена от целувки, развълнувала сърцето на разузнавача. В мразовитите фронтови дни в душата му грейнала пролет. Раждала се чиста любов.

Решението за брачна връзка идва в първите дни след раняването му. Да се свържат! Нима тази връзка ще отмени смъртта, която витае по равната унгарска пуста? Да се свържат! Каква вяра в живота напира в тях, когато други не успяват дори да се простят с него!

Сватбата е войнишка и без церемонии. За щастието им вдигат тост офицери от щаба. Другарите им пожелават да доживее победата! Радост за всички! Странджата и Йованка са щастливи.

За раните му се грижи Йованка. Тя скоро го вдига от леглото и той се връща в строя.

* * *

Като оръфана дрипа март се завява с мразовити оловни облаци. Земята се разголва задъхана. Война! От време на време гарги размахват криле, грачат зловещо и се спускат към някоя мърша. Отдясно на железопътната линия се гушат бойците от 10-и пехотен полк, притиснати в калните окопи. Те оглеждат далечината изпод нахлупените каски. Над главите им тегне неспокойно мъртвило.

Нататък — противникови заграждения, телени мрежи, увити като стоножки, метални рогатки, потайни мини, замаскирани ями, дебнеща смърт. Зад тях, някъде от амбразурите на бетонните заграждения, се обаждат от време на време картечници. Това е то „Маргит“ — една от многото пропаднали хитлеристки надежди. Предстои атакуването на укрепената линия. Някои от бойците са вече в първите окопи на хитлеристите. В челните патрулни групи пълзи Странджата с разузнавачите си.

Тая нощ той не мигна. Извърши разузнаване в позициите на противника. Набеляза огневите му точки и ги предаде в щаба на полка. След това — отново в окопите.

Още през нощта немската артилерия бе подпалила къщите на село Шомот Чичо. Те горяха и в околността се стелеше отровен пушек. Селото беше в укрепената отбранителна позиция. С огнен валяк немците се мъчеха да задържат настъплението. Въздухът се раздираше от оръдейна канонада. Картечниците бродираха всяка педя земя и притискаха бойците от трета дружина.

„Другари! Напрееед! Смърт на фашизма!“ — изправя се Странджата и вдига автомата.

„Ще го убият!“ — изтръпнаха бойците му и подвиха крак за атака, но вместо това се притиснаха плътно до окопа. Над главите им като отровни стършели свистяха куршуми.

„Напред, другари!“ — втурна се Странджата като хала срещу хитлеристите. Последва го нестройното ура на разузнавачите. Те нямаха право да изоставят командира си. Земята заклокочи под краката им.

„Ще го убият!“ — повтори се тревожният шепот от уста на уста.

„В атака, другари!“ — извика Странджата още веднъж.

Градушка от куршуми се сипеха край него.

Дружината политна неудържима.

„Напрееед, дру. . .!“ — вдигна автомата Странджата, но усети как нещо го удари в гърдите.

Майор Кирил Николов—Странджата остана безжизнен пред окопите на „Маргит“ край Шомот Чичо. Беше 31 март 1945 г.

По телевизията предаваха последния боксов. мач. Станах, за да отдам почит пред моя приятел и боен другар. Пред мене беше Странджата — висок, строен, с патрондаш на кръста, с вяра в победата.

Склоних глава и замълчах.

––––––––-

Откъс от книгата „Поклон“ на Кирил Тодоров Апостолов – Китодар, Военно издателство, София, 1990 г.