Той живя между легендите, медиите и сенките на Студената война

Дими (Димитър) Паница е роден на 2 февруари 1930 г. в София в заможно семейство, свързано с търговията и банковия сектор. Семейството му напуска България след установяването на комунистическата власт през 1944–1947 г. Емигрират първо във Франция, а по-късно се установяват в САЩ.

Дими Паница е от онези личности, чиито биографии звучат почти като роман – човек, изтръгнат от родината си в юношеска възраст, хвърлен в големия свят, поставен в центъра на международната журналистика и впоследствие озовал се отново в България като филантроп, противоречива фигура и човек, който винаги е носил в джоба си малко камъче от софийските улици на своето детство. Роден през 1930 година в заможно семейство в София, Паница е свидетел на драматичните промени след 1944 година, които принуждават родителите му да напуснат страната. Изгнанието не просто го извежда на Запад, а го хвърля в един свят, където той трябва да се доказва от нулата, без привилегии, с единствените оръжия, които притежава – любознателност, усърдие и способността да говори езици.

Когато попада в редакцията на Reader’s Digest, едно от най-могъщите списания на своето време, никой не подозира, че българският емигрант ще стигне до върха. Паница започва като преводач и редактор, но постепенно се издига до човек, който управлява международните издания на списанието. Това е епохата на Студената война – медиите имат огромна сила, Reader’s Digest достига до стотици милиони читатели по света, а списанието се превръща в културен феномен. Той пътува почти непрекъснато, прави нови редакции в десетки държави, контактува с политици, журналисти, общественици и интелектуалци. Говори шест езика, а според негови колеги е можел да премине от един в друг толкова естествено, колкото някой сменя темата на разговор.

Именно тази глобална среда прави името му свързвано и с най-драматичните сюжети на епохата. Когато през 1981 г. Мехмед Али Агджа стреля по папа Йоан Павел II, светът се втурва да търси извършителите, мотивите, следите. В този хаос италианските власти задържат българския авиослужител Сергей Антонов, който по-късно става символ на т.нар. „българска следа“. Reader’s Digest, като ключово международно издание, следи случая активно, публикува материали, анализи, репортажи. Паница, със своите контакти и журналистически позиции, участва в събирането на информация, както би направил всеки високопоставен представител на голяма медия. Ролята му не е официална, не е разследваща, не е политическа. Той самият многократно изразява скептицизъм към обвиненията срещу Антонов, дълго преди италианският съд окончателно да го оправдае поради липса на доказателства. Именно тази негова публична позиция обаче – взета в период, когато България е в центъра на световни подозрения – превръща името му в обект на коментари, спекулации и противоположни интерпретации.

След падането на комунистическия режим Паница се връща в една различна България – страна, която той не е виждал от десетилетия, но която никога не е преставал да носи в себе си. Завръщането му не е символично, нито сантиментално. Той се включва активно в изграждането на гражданското общество, подкрепя журналисти, студенти, обществени проекти. Създава Българското училище за политика, което до днес подготвя публични лидери; финансира фондации, културни инициативи и медийни програми; създава клубове и организации, чрез които се опитва да обвърже България с международната общност. Подкрепя млади журналисти, организира стипендии, дарява средства за научни и обществени каузи.

И въпреки че никога не заема политически пост, Паница винаги остава спорна фигура. За едни той е филантроп и мост между България и света, за други – лице на западното влияние, човек от сенките на Студената война, фигура, която се появява в чувствителни периоди и важни международни теми. Всъщност неговата противоречивост произтича не от доказани факти, а от това, че целият му живот преминава по ръба на две епохи – комунистическа и посткомунистическа, източна и западна, българска и глобална.

Последните години от живота си прекарва между Париж, Ню Йорк и София. Продължава да финансира обществени инициативи, да участва в конференции, да разговаря с млади хора, които търсят път в журналистиката или публичния сектор. Умира през 2011 г. в Париж, но е погребан в семейната гробница в София – градът, от който тръгва, който напуска, към който се завръща и който през целия му живот остава в основата на неговата идентичност.

Историята на Дими Паница е история на човек, живял в центъра на важни събития, без да бъде официално техен главен герой. На българин, който става част от международните елити, но никога не забравя откъде е тръгнал. На журналист, който вижда света отблизо и оставя след себе си наследство, което днес продължава да влияе – както чрез институциите, които създава, така и чрез въпросите, които оставя без окончателен отговор.