Трагедията на Цветан Булиев: една нощ в казармата се превърна в доживотна присъда

На 8 юни 1992 г. животът на едва 18-годишния Цветан Булиев от Плевен се променя завинаги. Младият мъж отбива задължителната си военна служба в поделение на Строителни войски край софийското село Герман. Има мечти, приятелка и планове за времето след казармата. Само една нощ обаче е достатъчна всичко това да бъде унищожено.

Двама по-възрастни войници, Йоско Николов и Георги Стоев, извършват изключително жестоко издевателство над него с въздушен компресор.

Последствията са ужасяващи.

Цветан е откаран във Военномедицинската академия в София в критично състояние. Лекарите установяват тежки разкъсвания на червата, вътрешни кръвоизливи и сериозни увреждания на органите му.

Започва продължителна борба за живота му.

Медиците успяват да го спасят, но Цветан никога повече не успява да се върне към живота, който е водил преди трагедията.

Преди казармата той учи в механотехникум в Плевен. Не успява да завърши образованието си. Има приятелка и мечтае един ден да създаде семейство.

След случилото се всички тези планове постепенно остават само мечта.

В началото семейството му се надява, че младият му организъм ще успее да преодолее травмите. Самият Цветан вярва, че ще се възстанови, ще започне работа, ще създаде семейство и отново ще може да живее самостоятелно.

Това обаче не се случва.

През следващите години здравословните проблеми започват да се натрупват един след друг. Цветан развива диабет и хроничен гастрит. Получава епилептични припадъци, а след един от тях се стига и до черепно-мозъчна операция.

Операциите стават част от живота му. До 2006 г. той вече е претърпял осем хирургически интервенции.

Към физическите страдания се добавя и огромната психическа травма. Състоянието му постепенно се влошава, започват престои в психиатрични клиники, а алкохолът също се появява в живота му.

Историята му стига дори до Народното събрание. През 2006 г. случаят на Цветан е поставен като пример за тежкото положение на военноинвалидите и недостатъчната помощ, която някои от тях получават.

Въпреки всичко той продължава да се опитва да работи.

В определен период почиства три входа на жилищен блок срещу символично възнаграждение. Парите са малко, но за него работата означава много повече. Тя му дава усещане, че все още може да бъде полезен и поне донякъде независим.

С времето обаче дори това става невъзможно.

Здравето му продължава да се руши. Психическото му състояние става все по-тежко, а престоят в лечебни заведения се увеличава. Според неговата майка в определени периоди той прекарва повече време в болници, отколкото в дома си.

Семейството вече не смее да го оставя сам.

През 2012 г. родителите му Виолета и Милчо вземат тежко решение. Продават апартамента си в Плевен и се преместват в село Загражден заедно с Цветан и другия си син Галин.

Причината е Цветан.

Семейството вярва, че животът на село ще му осигури повече спокойствие. Баща му, който е строител, започва да приспособява къщата към нуждите на сина си. Банята е преустроена така, че Цветан поне отчасти да може да се обслужва сам.

Самостоятелността обаче постепенно става почти невъзможна.

Цветан живее в малка стая. Леглото и масата са разположени близо едно до друго, за да може той да достига до храната си с минимални усилия. Отслабва значително, движи се трудно и изпитва затруднения дори при говорене и дишане.

Всекидневието му се върти около лекарства, медицински грижи и помощта на родителите и брат му.

Семейството едновременно се бори и с бедността.

ТЕЛК намалява процента на военната му инвалидност от 92 на 80%, което се отразява на единствения му сигурен доход. В един период пенсията му се забавя с месеци заради административни процедури.

Семейството живее с изключително ограничени средства. Значителна част от парите отиват за лекарства.

В двора майка му отглежда зеленчуци, баща му търси работа като строител, а брат му също се опитва да помага според възможностите си.

През годините обикновени хора от различни части на България изпращат на семейството пари и колети. Помощ оказва и Министерството на отбраната, макар тя да не е постоянна.

След преместването в Загражден подкрепа идва и от местната общност. Социалният патронаж започва да доставя храна на Цветан през работните дни.

Малки жестове, които за човек в неговото положение означават много.

През 2013 г. историята му отново става обществено известна. Организирани са благотворителни инициативи за събиране на средства в негова помощ.

Но никакви пари не могат да върнат живота му такъв, какъвто е бил преди 8 юни 1992 г.

Когато постъпва в казармата, Цветан Булиев е само на 18 години. Повече от две десетилетия по-късно журналисти го описват като човек, изглеждащ много по-възрастен от годините си.

Между младото момче с мечти и тежко болния мъж стоят операции, болници, лекарства, психическо страдание и почти пълна зависимост от семейството му.

Най-тежката част от тази история е именно нейната продължителност.

Издевателството трае кратко. Последствията продължават десетилетия.

Хората, причинили травмите му, в един момент се връщат към свободния живот. За Цветан обаче случилото се в казармата никога не приключва.

Той не получава присъда от съд, но сякаш изтърпява такава до края на живота си.

Здравето му е заменено от болести. Самостоятелността му от постоянна зависимост. Плановете за работа и семейство от операции и лекарства.

Цветан Булиев умира на 5 септември 2018 г., само няколко месеца след смъртта на майка си Виолета, която повече от две десетилетия е неотлъчно до него.

Той е само на 44 години.

Историята му остава като болезнен спомен за това как няколко минути човешка жестокост могат да разрушат не само един млад живот, но и живота на цялото му семейство.