Най-силният политически резултат, постиган от най-умелия политик в най-новата ни политическа история. Така може да се опише случилото се вчера.

Румен Радев се възкачи безапелационно на политическия ни небосклон, премаза зрелищно своите врагове и конкуренти и сътвори невероятен изборен финал. По всички правила на зрелищния екшън.

Първо, по време на цялата кампания „Прогресивна България“ ни бе представяна като неуверен лидер, едва екзит половете във втората половина на деня я посочиха за явен победител, а чак паралелното преброяване след 22 ч. разкри какво всъщност се е случило.

А разбрахме, че се е случило нещо невъобразимо. Радев без помощта на външни фактори, както бе при Костов, без да разполага с ореола на царя, създаде нова политическа реалност у нас. Направи го, като превърна собствения си образ в антипод на ненавижданото статукво, като не влезе в схеми и щампи, като не се поддаде на натиска и изкушенията.

Издържа не просто натиска от страна на модела Пеевски–Борисов, но и на ненавистта на жълтопаветната десница, на завистта на по-малките политически партии, на подозренията на Брюксел, като често атаката срещу него бе координирана и многоходова – да си спомним промените в Конституцията, направени от Хр. Иванов, Пеевски и Борисов.

Той не просто устоя, обърна тази политическа баталия в своя полза. Публиката хареса образа на самотния борец, получаващ удари отвсякъде, който обаче не пада и не се предава, а често и отвръща на ударите.

Тук може би си каза думата тренингът на пилота и генерала. Той бе уверен, че чрез смелост и интелект може да бъде извоювана победа срещу визуално силни противници, които всъщност са прекалено глупави и арогантни. И планът на Радев сработи на 100%. Въвеждането на еврото, което стана все едно се сменя валутата на окупирана страна, без да се пита населението, както и все по-наглото държание на властта подписаха присъдата на управляващи и опозиция. Последните сервираха топката му на дузпата в най-подходящия момент и отпушиха обществен гняв, който не бе по силите им да управляват.

И Радев не пое кой знае какъв риск, като подаде оставка като президент. Той вече се бе превърнал по същество в лидер на обществено движение и напускането на Дондуков 2 само го освободи от институционалните окови. Това го различава от Първанов и Стоянов, които стояха до края на мандата си и решиха да стават отново политически лидери на базата на апаратните хватки, а не на някакво масово настроение. За Плевнелиев да не говорим, той дори не посмя да се кандидатира за втори мандат.

Ако в нещо статуквото успя в последния месец, то е, че скри мащаба на движението зад Радев. Цял месец ни облъчваха как нямало никаква вълна, а се оказа, че се е зараждало цунами. Донякъде индикация за неговата поява бе изказването на Бойко Борисов на 17 април, в което той обяви, че балонът на Радев се е спукал. Когато говори за най-големия си страх, думите на лидерът на ГЕРБ трябваше да бъдат възприети наопаки. Партията му разполага с най-мощния социологически инструментариум за следене на обществените настроения и тя първа е съзряла потенциала на Радев, чийто успех постави ГЕРБ и ДПС на границата на оцеляването.

Двете партии са тотално разбити. А тепърва върху тях ще се стоварва ударът от разкрития за корупция и клиентелизъм, които вероятно ще включват целия им политически връх. В някакъв смисъл е нормално, ако с приключването на модела си отидат и неговите създатели.

Вторият голям губещ са ПП–ДБ. Като относителен брой гласове те спадат само с 1%, но щетите са много по-големи и в няколко аспекта. Точно те, най-умните и красивите, сега влязоха в образа на глупака, който си бе въобразил, че изразява и олицетворява декемврийските протести. Сега се оказаха отново затворени в собствения си балон и усещането им за изолираност и неразбраност се рязко усилва. Веднъж, защото не те, не градската десница, а минаващият, в най-добрия случай за суверенист, а в най-лошия за шпионин на Кремъл, Румен Радев нанесе поражението на предишния управленски модел.

Това по същество не е толкова изборен резултат, колкото историческа присъда.

Оттук произлиза и втората фрустрация за старата десница – геополитическата промяна в обществените настроения. За първи път евроатлантическият ентусиазъм няма да струи в парламента, а това ще бъде само закъснял израз на преобърнати обществени настроения. Еврото, което трябваше да ни закове завинаги в Европа, всъщност катализира антиевропейските настроения в страната. Една немалка част от хората гласуваха за „Прогресивна България“ точно защото тя бе описвана като антиевропейска и проруски настроена. От тази гледна точка кадърът с Радев и Путин се оказа не гаф, а гениален PR ход.
Което обяснява и провала на по-малките партии. Те се радваха на един радикално настроен електорат, който обаче нямаше как да удовлетворят. „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ можаха да обещават всичко, защото бяха наясно, че никога няма да получат възможността да реализират своите намерения. С това бяха наясно и техните избиратели, които се задоволяваха да виждат как политическите им разбирания играят ролята поне на обществени плашила.

Появата на „Прогресивна България“ обаче им предложи нещо по-изкусително – да пожертват радикалните си фантазии в името на реализацията на един минимум от политически задачи, като търсене на някаква отговорност от предишните управляващи, отказ от антируската риторика, по-независимо поведение към Брюксел, нов модел на комуникация с властта и нови лица в управлението.

Това бе и големият успех на Радев – той позволи на избирателя да вижда във формацията му това, което желаеше да види. Тук е и основният му риск. Дори самата „Прогресивна България“ да не се дефинира ясно спрямо политическия и геополитическия спектър, участвайки в обществения живот, още повече бидейки на власт, тя ще добива все по-ясни очертания, което ще стартира два паралелно преплетени процеса – създаване на ядро и загуба на периферия.

Това е неизбежно, но не и непосредствено следствие от изборите. Такъв ще бъде опитът на главните медии да прикрият мащаба на успеха. Както подценяваха потенциала на Радев, така сега се опитват да дискредитират победата му. Вместо тя да бъде анализирана и представена като венец на едни деветгодишни политически усилия на една личност, продължават да се леят обвиненията и подозренията за проруската и популистка същност на големия печеливш.

Радев ще трябва сам да намери начин да промотира успеха си и да го превърне в инструмент за трайна легитимация на бъдещата му власт. Обществото ни не трябва да забравя кой е победил и кой е загубил на тези избори. Още повече че победата е сравнима с тази на Мадяр в Унгария. Две силни личности, почти сами, успяха да победят две силно авторитарни и корумпирани системи.

Без този актив да се закрепи трайно за Радев, той ще има допълнителни трудности, за да сътвори приемлив състав на изпълнителна власт и да следва нужния темп му на управление, който да отговаря и на обществените очаквания. Още повече че успехът на Радев застрашава екзистенциално всяка една от опозиционните партии. И всеки един повод за атака към новата власт ще бъде използван, с надеждата да се стигне до масови протести, за да се повтори случаят с Орешарски или Желязков. За да парира подобна активност, Радев трябва да продължи да демонстрира непреклонност и твърдост спрямо всеки опит за външен натиск и да му отговаря адекватно, като в никакъв случай не изпада в ролята на жертва. Подобно нещо ще му нанесе фатален удар.

От друга страна, той трябва да изработи формат на тематично взаимодействие с ПП–ДБ и „Възраждане“, за да не позволи изграждането на консолидиран опозиционен фронт срещу себе си. Поне до президентските избори през тази есен или още по-добре до следващите местни избори. Едва тогава ще стане окончателно ясно дали досегашният политически модел е изхвърлен на бунището на историята. Или не.