Тройният убиец от „Гео Милев“, който днес се разхожда на свобода сред нас

Разигралата се на 2 март 1997 г. в столичния квартал „Гео Милев“ трагедия и до днес стои като един от най-мрачните и обсъждани случаи в новата криминална история на България. Тогава 17-годишният Димитър Кънчев — тих, затворен тийнейджър, за когото никой не е очаквал подобно насилие — извършва тройно убийство, което шокира полиция, съдебна система и общество. В основата на конфликта стои отказът на баща му да му даде пари за хазарт. Младежът взима служебния пистолет на баща си, а когато Николай Кънчев го заварва с оръжието, между двамата избухва скандал. В следващия миг момчето стреля — първо в баща си, който пада на пода.

Секунди по-късно в стаята влиза мащехата му Миглена, привлечена от шума. Тя също е простреляна смъртоносно. В апартамента по това време е и най-малкият член на семейството — 4-годишният му брат. Детето започва да плаче, а Кънчев, според първоначалните признания, взима кухненски нож и приключва живота му, за да „заличи следи“. След тройното убийство той се опитва да възстанови контрол, хвърля ръкавици и други вещи в контейнер, а после сам звъни в полицията с измислена версия, че е „намерил семейството си мъртво“.

По време на първите разпити дава пълни подробности — как е стрелял, как е използвал ножа, къде е изхвърлил доказателствата. Разследващите го водят до контейнера, където действително намират част от предметите, които той описва. Малко по-късно обаче Кънчев внезапно отрича всичко — казва, че признанията са дадени под натиск, че е бил в шок, под седативи, че не е имал адвокат и че не помни детайлите.

Следват години на съдебна сага — уникален случай, при който делото преминава през почти всички възможни инстанции. На моменти той получава оправдателни присъди, след което Върховният съд ги отменя и връща процеса за ново разглеждане. Разследването е подкопано от грешки, неясни експертизи и процедурни пропуски. Едни съдии смятат, че признанията му са достатъчни и подкрепени с факти; други приемат, че са дадени под натиск и са недостоверни.

През 2013 г. Върховният касационен съд най-накрая налага окончателна присъда — 18 години лишаване от свобода, впоследствие намалена на 16. Така, повече от 15 години след кървавата нощ, той влиза в затвора като вече зрял мъж, а не младеж.

В затвора поведението му е описвано като спокойно, дисциплинирано, без нарушения. Участва в образователни програми, работи на външни обекти, получава награди и отпуски. Служителите на администрацията го определят като „социализиран“, с „ниско ниво на агресия“ и „добра перспектива за ресоциализация“. Именно това води до няколко негови опита да получи предсрочно освобождаване. Част от съдиите приемат, че има напредък; други — че не проявява искрена самокритичност и продължава да омаловажава престъплението.

Въпреки колебанията, през последните години режимът му е облекчен, а според наличната информация — той вече е преминал към пробационен режим, което означава, че живее извън класически затворнически условия. Това поражда бурни обществени реакции, защото за много хора освобождаването, дори и под пробация, е трудно за приемане при престъпление, извършено с такава жестокост.

Днес Димитър Кънчев е на свобода, макар и под надзор. Не дава публични изявления, не търси медийна изява и се опитва да води тих живот. Случаят обаче остава жив — не само заради кървавите подробности, а защото повдига вечните въпроси: може ли човек, извършил подобно деяние, да бъде променен? Достатъчна ли е една присъда, за да изкупи подобна вина? И докъде се простира границата между справедливост и идеята за втори шанс?

Едно е сигурно — трагедията от „Гео Милев“ продължава да предизвиква тръпки и до днес, а името на Димитър Кънчев остава символ на едно от най-зловещите престъпления, извършени от непълнолетен в модерната история на страната.