Тук трябваше да има уникална сграда, наречена „Родна стряха“. Проектантските решения са били в типичния за времето мегаломански стил “ала Людмила Живкова“

Така започва репортажът на сп. „Родолюбие“ от 1985 г. за Дома на българите в чужбина, но едва ли някога ще разберем дали сградата ще е наистина необикновена, понеже от 30 години тя стърчи недовършена.

А всичко започва с едно съвсем благородно и щедро начинание от страна на българската държава, да направи нещо за сънародниците ни в чужбина. Годината е 1981, а моментът е изключително подходящ. Тогава честваме помпозно 1300 години от основаването на българската държава, а национализмът е стигнал до връхната си точка.

Със своя тухла в общия градеж

Знаменателно е, че идеята за Дома принадлежи на самата българска колония и по-точно — на нашите сънародници от Австрия. Българското правителство и Комитетът за българите в чужбина вземат похвалното решение да създадат уютен пристан на нашенската емиграция за кратките престои у дома. За тази цел е осигурен парцел за сградата в един от най-хубавите столични квартали, на хвърлей място от Витоша. А най-яркият израз на родолюбие е фактът, че Домът ще се строи с дарения на наши сънародници. Ако трябва да сме точни обаче, строежът му стартира със средства, предоставени в аванс от Държавно-обществената организация (по-късно преобразувана във фонд) „13 века България“. А един ден Комитетът за българите в чужбина е трябвало да компенсира тези средства от даренията, които са щели постъпят дотогава.

Започва уникална по размери дарителска акция, която е трябвало да  продължи до построяването на Дома на българите от чужбина. Постъпват и по-крупни, и по-малки дарения — според възможностите на дарителите. Било е достатъчно всеки сънародник да купи само по едно дарителско свидетелство от двадесет долара, за да се събере нужната сума. Те е можело да бъдат закупени във всички дипломатически представителства на НР България по света и всеки е можел да получи толкова, колкото поиска. Имало е и възможност невъзвращенците да изпращат директно до Комитета за българите в чужбина или до ДОО „13 века България“ чек, в който изрично да впишат своята воля сумата да се използува за строителството на Дома, а срещу своя чек дарителите да получат съответен брой дарителски свидетелства. Принципът на доброволност е бил в основата на това дело, в зависимост от отношението на всеки към родината си. Имената на дарителите е трябвало да бъдат записани на плоча в главния вестибюл на техния български Дом.

Уникалната по своя замисъл сграда е наречена „Родна стряха“, а проектантските решения са в типичния за времето мегаломански стил “ала Людмила Живкова“. По своята монументалност сградата е трябвало да напомня НДК, фасадата да  бъде облицована с бяла гледзидария, стъклата — термопанни, подовете и стълбищата — от полиран мрамор, таваните – скачени, дограмата — от хубав дървен материал. Каменните облицовки е трябвало да допринесат за монументалния характер на сградата. Освен със съвременните си архитектурни форми сградата е трябвало да навява нещо и от възрожденската ни архитектура — с еркерите си, с разчленението на обемите, със скатния си покрив и др.

Домът е трябвало да бъде символ на въплъщение на една благородна инициатива и да остане като национален културен паметник на социалистическа България, съграден и скрепен с обич родолюбива.

Той се ражда на ул. „Московска“ 15 в архитектурното ателие на „Софстрой“. Негови идейни създатели са проектантския колектив, ръководен от арх. Георги Хаджииванов, арх. Илия Дамянов и арх. Сабина Керемедчиева.

По проект половината от сградата е ориентирана към Витоша, с открит изглед към планината. За строителството е избрана считаната за прогресивна тогава технологията на едроплощния кофраж. Сеизмично сградата е обезпечена до девета степен по скалата на Рихтер. Конструкцията е била много интересна и смела по замисъл. По план всеки етаж е имал свое специфично предназначение — на първия етаж е залата за съвещания, концерти и кинопрожекции със сто тридесет и пет места, следващия етаж — холния вестибюл и удобни фоайета с гардероб, бюфет, бар-бюфет; на третия етаж е следвало да бъдат разположени кабинетите на Комитета за българите в чужбина; на четвъртия — ресторант със сто и петдесет места, банкетна зала; на петия — хотелска част за шестдесет души. На ниво на хотела е проектиран открит  вътрешен двор със зелена площ, в които през хубавите летни дни гостите да могат да си почиват. На ниво зала – покрит гараж за тридесет коли на гостите и Комитета. В непосредствена близост до сградата се предвиждало още плувен басейн, тенис-кортове, зала за тенис на маса и други игри на закрито. Трябвало е да намерат място и произведения на наши сънародници – художници, скулптори, приложници.

Изискванията към сградата са били да се създаде възможност за българите, живеещи в чужбина, да имат дом, в който да отсядат. Целта е била да бъдат създадени всички удобства на съвременно ниво. Наши сънародници дори изявяват желание да обзаведат някои от залите и стаите.

Първата копка на този интересен от архитектурна и строителна гледна точка обект е направена през август 1983 г., а същинското строителство започва почти две години по-късно. Предвиждало се е сградата да бъде завършена в края на 1990 г., като тогава е трябвало да бъде предаден и  жилищен блок предназначен за българите в чужбина.

Родолюбивият строеж, находящ се на бул. „Тодор Каблешков“ е поверен на кофражна бригада от трънски майстори, много опитен колектив, изпълнил пълзящия кофраж на хотел „Витоша“ в София. Самото изпълнение е трябвало да бъде дело на десет водещи строителни организации. Според плана за 1985 г. се е предвиждало изграждането на обекта до първа плоча и ядрата на сградата до третия етаж. През първите две години по план е трябвало да бъде изградена стоманобетонната конструкция на сградата и да бъдат монтирани част от инсталациите и комуникационните възли. През 1987 г. се е планирало да бъдат извършени архитектурно-довършителните работи, които да дадат външния облик на дома.

Проектът обаче се оказва изключително труден за изпълнение, заради сложните строително-конструктивни детайли и колосални обеми. Монолитната грамада е била замислена с такава сложна плетеница от арматура, която поглъща уникални количества материал. За една плоча, дебела близо метър, са отивали петстотин тона арматура и хиляда и петстотин кубически метра бетон. Само за изливането на фундаментната плоча са били необходими 3600 кубика бетон.

Без дом

До 1989 г. строителството върви мудно и изостава значително от плана. После идва 10-ти ноември. Става ясно, че народният паметник на българщината, където идните поколения е трябвало да поддържат вечно жив българския дух, едва ли ще го бъде. Сигурно е едно – нито фондът, нито държавата имат средства да завършат започнатото, а събраните от диаспората пари – 850 хил. USD, за нищо не биха стигнали. Обаче сумата е напълно достатъчна, за да потъне в нечии дълбоки джобове. До началото на 1990-те се смята, че те са замразени във Външнотърговската банка на сметка фонд „13 века България“. В началото на новия век Международната асоциация на българите в чужбина завежда дело срещу фонда след жалба, в която се твърди, че дарените от българи в чужбина долари и лихвите по тях са изчезнали. Делото е образувано през февруари 2001 г., но на никого не са повдигнати обвинения за парите. През юли 2002 г. прокурорът установява, че няма престъпление – дарените пари били „изцяло погълнати“ за първоначален строеж на дома!!! С постановлението на прокурора по делото е прекратено разследването, водено срещу виновни длъжностни лица от фонд „13 века България“ и срещу главната счетоводителка за престъпление по служба. Асоциацията възразява, но нея кой ли е пита. А какво ли и могат да кажат. Нищо, както през всичките тези 30 години. Нищо няма да кажат. Защото в иронията на българския преход към демокрация има много подобни въпроси без отговор – като например къде отидоха парите от членския внос на профсъюзите, на Отечествения фронт, на Комсомола…

Днес – 30 години по-късно, на булевард „Тодор Каблешков“, някъде в средата на отсечката между пазара „Борово“ и „Била“, се вижда една недовършена пететажна сграда. Преди години – единствената, наоколо е било поле, с къщурки тук-там и градини. Сега всички площи около нея са застроени до самия Околовръстен път. Сградата е оградена, но определено си е опасна постройка. Опасностите идват от много посоки. Независимо от огромните количества излят бетон през горната плоча се е просмуквала вода и всичко е безобразно корозирало, включително и носещото скеле. Може би на българския строителен гений се дължи неизясненото обстоятелство, че конструкцията още се крепи. Предприемчиви собственици на новите луксозни сгради наоколо се опитват малко от малко да закрият неприятната гледка, като преди няколко години засаждат около сградата дървета. Но за да израсне висока елегантна преграда пред очите им, ще трябва да почакат около… половин век. Докато гората порасне, избуи и скрие занемарената сграда от погледите им.

Ако все пак един ден се реши зданието да се завърши, дарителите му едва ли ще останат очаровани от мегаломанския й размах и практическата й непригодност да изпълнява ролята на стряха. В същото време макар да не става за хотел, сградата би могла успешно да изпълнява функциите на конгресен център или представителна централа за голяма чужда или българска фирма /естествено, след съответното препроектиране/. Това е и обяснението за проявявания от време на време интерес към недовършената конструкция. Непостроеният дом обаче няма ясно изяснен собственик. Части от терена са реституирани, самата сграда няма точно правоприемство с предишната организация на нашенците от странство. Тук някъде се намесва и Националният дарителски фонд „13 века България” и следите се губят…

А на нас не ни остава нищо друго, освен да кажем на българите по света – съжаляваме, но тук за вас стряха така и не се намери!

Използвани източници: сп. „Родолюбие“, 1985 г.; в-к „Дневник“, 1997 г.; в-к „Сега“, 2003 г.; в-к „Строител“, 2011 г.; сп. „Мениджър“, 2012 г.