За смъртта на Христо Ботев знаем много, но не и за човека, който организира и нарежда убийството му. Звучи шокиращо, но той не е избягал от България след Освобождението. Не се е скрил, не е сменил името си. Напротив, напук на всенародния гняв е живял охолно десетилетия наред, въртейки търговия в дюкяна си във Враца. Когато го сочели по улиците с думите:

„Ти уби Ботев, ти, читако“, той безизразно се усмихвал и казвал: „Не аз. Един от моите хора“.

Това е историята на Джамбаз Мустафет и всичко около нея е по-зловещо, отколкото нормалната психика може да понесе.

Данните за него бяха разкрити благодарение на писателя Николай Иванов, който в своите книги публикува различни свидетелства на очевидци за онези драматични времена. В миналия брой на „24 часа – 168 истории“ разказахме как нишанджията черкезин се е похвалил пред овчарите и Джамбаз Мустафет, че е застрелял войводата. Според свидетелството подчертал, че е използвал куршум със злато, тъй като легендарният революционер не го ловял обикновен. Дали това е мит, родил се по-късно, дали стрелецът е искал да вдигне стойността на възнаграждението си, не е ясно. Факт е, че пред свидетели той заявява, че е изпълнил задачата си.

Но за да видим как се случва всичко това, да се върнем в дните преди убийството на Ботев.

Представете си топографска военна карта от 1876 г., обхващаща територията от Дунава нагоре в посока Врачанския Балкан. От едната страна са шепа въоръжени мъже – 106 души, слезли от „Радецки“, които идват да се включат в националното въстание. От другата е армията на Османската империя с богат военен опит

Четата прекосява Дунавската равнина и навлиза в планинската зона над Враца. Тъкмо там по стръмните балкански проходи ги очаква страховитата военна машина.

Каймакаминът (управителят на областта) Махмуд ефенди свиква спешно оперативно съвещание. Задачата е ясна: трябва да се блокират стратегическите точки, да се пресекат подкрепленията от местни съзаклятници и да се ликвидира четата, преди тя да успее да се укрепи. За изпълнението на тази задача е нужен човек със солидни познания за района и с умението да командва хора. Махмуд ефенди избира Джамбаз Мустафет.

Мустафет е турчин на военна служба във Враца – нещо като специален агент. Зачислен е официално към турската кавалерия, въпреки че е натоварен с по-деликатни функции. В случая трябва да командва формирование от черкези разузнавачи.

Черкезите в Османската империя са особена категория. Прогонени от родния Кавказ в Русия в средата на XIX век, те се установяват масово на Балканите. И тъй като най-високите възнаграждения са в армията, се превръщат във военизирана бойна сила в служба на султана. Винаги са добре въоръжени, прекрасно са запознати с планинския терен и най-важното – те са брутално жестоки и добре мотивирани финансово. При

мобилизацията срещу

Ботевата чета

обаче възниква проблем, тъй като не успяват навреме да им раздадат оръжие от складовете. Затова е разпоредено черкезите да се явят с личните си ловни оръжия.

Николай Иванов цитира експертизата на изследователите Цветана Павловска и инж. Валери Младенов, които стигат до извода, че фаталният за Ботев куршум е изстрелян от пушка с калибър 14,66 мм, тип „Шнайдер“ (модел 1867 г.). Смята се, че по онова време тя е била остаряла за редовната армия, която вече била преминала към по-модерните „Хенри-Мартини“. Именно по тази причина излезлите от употреба оръжия са раздадени на черкезите.

Независимо от това Мустафет добре познава възможностите на тези пушки и е наясно с всяка пътека в местността. Общото командване на операцията разчита на него и черкезите му да бъдат „очите“ на армията в планината.

Когато четата на Ботев достига района на Камарата и Милин камък, там ги очаква организирана отбрана. Макар че въстаниците се бият смело, математиката не е на тяхна страна – врагът ги превъзхожда многократно. Местните башибозуци също са мобилизирани.

Хората на Джамбаз Мустафет са бързоподвижни и имат една задача – да следят движението на въстаниците, да установят кои са командирите, да изучават поведението им. Чрез специална система от постове и знаци те информират щаба светкавично бързо.Освен наблюдение имат още една задача: да блокират опитите на местните съзаклятници – въоръжени българи от Враца и региона – да се присъединят към четата. Именно затова Ботев през цялото време е очаквал подкрепления, но те така и не се появяват.

Мустафет разделя групата си на две. Едната обхожда района, а другата, водена от него, показва на артилерията коларските пътища, за да прекарат по-лесно оръжията до необходимите позиции.

На 1 юни (по нов стил) 1876 г. след края на сражението четата се изтегля под зоркия поглед на нишанджиите на Мустафет. В някакъв момент един от тях забелязва, че в падината Йолковица Христо Ботев се изправя. Сигурен е, че е войводата, заради униформата и перото. Заема позиция, така че да го наблюдава от горе под лек ъгъл.

Прицелва се и пронизва смъртоносно Ботев в гърдите. После, тичайки, се отправя към импровизирания щаб, където е Мустафет – в една от кошарите заедно с местните овчари. В предишния брой ви разказахме, че 15-годишният Петър Мазнов е там и пред него убиецът на Ботев подшушва на Мустафет нещо на ухо. Развеселен, Мустафет го съобщава на всички – неговият човек е гръмнал войводата.

Николай Иванов открива и свидетелствата на очевидците Й. Ценова и М. Малебашийска, които няколко дни по-късно описват сцена, която не се забравя. Мустафет се появява във Враца с отрязана глава: „Това е главата на бимбашията на комитите. Убихме го горе на Балкана“.

Според свидетелите била на „хубав млад човек с брада“. За Мустафет „трофеят“ е най-важното доказателство пред турското командване и пред местното население, че въстанието е потушено. И че това е станало благодарение на неговия отряд с черкези.

Какво се случва след Освобождението?

Хиляди турци панически напускат България, но поръчителят на убийството на Ботев – Джамбаз Мустафет, остава. Той не се крие. Напротив. Отваря дюкян, тъй като има познати и роднини в Цариград. Неговите търговски контакти се оказали безценни за тогавашните чорбаджии в района. Били заможни и влиятелни българи, които още тогава имали интереси извън пределите на страната. Точно те направили очевидно невъзможното, за да осигурят закрила за партньора си. Гражданите на Враца са наясно, че тогавашните предприемачи са сключили сделка с дявола. Иван Остриков разказва как по-възрастните, когато виждали Мустафет на улицата, го сочели с пръст, викайки: „Ти, ти уби Ботев“. На което дебелокожият турчин нагло отговарял:

„Не аз. Един черкезин от моите хора“.

Петър Мазнов свидетелства, че мнозина врачани са го търсили, за да го убият и да отмъстят за Ботев, бесни, че правосъдието се оказва безсилно. Но безуспешно. Мустафет оцелява и умира във Враца в леглото си – от старост и достатъчно заможен.

Николай Иванов издирва и свидетелствата, събрани от комисията, разследвала през 1940 г. смъртта на Ботев. 64 години след смъртта на героя Васил Атанасов организира комисията, събира свидетели, очевидци и хора, познавали Мустафет лично. След което започва да съпоставя показанията им.

Сред най-ценните документи са признанията на самия Мустафет, направени още приживе пред Атанасов. В тях той не отрича участието си, а уточнява: „Не съм го убил аз, уби го един от моята група“. Потвърждава, че е командвал черкезкия отряд в боевете при Милин камък. Както и че нишанджията, след като убил войводата в падината Йолковица, отишъл да му докладва лично. Според изворите Мустафет вече бил стар и когато записвали признанията му, говорел без страх. Без да покаже каквото и да е разкаяние. Тезата му била, че в онези времена е бил командир и с хората си е трябвало да свършат определена работа, а тя включвала разстрела на Христо Ботев.

По-смущаващо е, че новата българска власт след 1878 г. оставя Мустафет да живее спокойно, да търгува, да забогатява. Срещу него не започва нито един процес, не е стартирано нито едно разследване, докато е жив.

Комисията установява това, което целият град вече знаел – че поръчителят на разстрела на Ботев се ползва с височайша закрила. Така възниква най-неудобният въпрос. Дали информацията за охолния живот на Джамбаз Мустафет във Враца е стигнала до най-близките съратници на Христо Ботев – Стефан Стамболов, който е бил и премиер на България и умира 19 г. след него – през 1895 г.? Дали е стигнала до съратника му Никола Обретенов, който е бил член на Народнолибералната партия и през целия си живот си сътрудничи със Стамболов? По време на Регентството Обретенов е околийски управител в Тутракан, през 1887 г. е назначен за окръжен управител на Силистра, а три години по-късно – на Русе. През 1907 г. е избран за народен представител и кмет на дунавския град. На 3 юни 1927 г. той е поканен да членува в комисия, която да установи точното място на гибелта на Христо Ботев, за което е съставен протокол. Обретенов умира на 10 октомври 1939 г. в Русе на 90-годишна възраст. Въпросът е дали през целия този период от 63 години той поне веднъж си е задал въпроса – кой е и къде е убиецът на Ботев. Известно е, че всяка година е бил на тържествата на Околчица с останалите оцелели четници. Възможно ли е никой там да не им е казал, че Мустафет върти оживена търговия под носа им във Враца?

Или очевидците на смъртта на героя знаели някаква друга истина, за която мълчат до края?