В памет на редник Булиев: Историята на един живот, съсипан от жестокост в казармата

На 8 юни 1992 г. животът на 18-годишния Цветан Булиев от Плевен се променя завинаги. Тогава той отбива задължителната си военна служба в поделение на Строителни войски край село Герман, Софийско. Само няколко месеца по-рано е бил обикновено момче с планове, мечти и надежда за живота след казармата. След онази нощ обаче нищо от това вече няма да бъде същото.
Двама по-възрастни войници – Йоско Николов и Георги Стоев – извършват над него жестоко издевателство с въздушен компресор. Цветан е откаран във Военномедицинската академия в София в критично състояние. Лекарите установяват разкъсвания на червата, тежки вътрешни кръвоизливи и увреждания на вътрешни органи. Следват продължителни операции и борба за живота му. Той оцелява, но това, което медицината успява да спаси, никога повече не може да се върне към предишния си живот.

Преди казармата Цветан учи в плевенски механотехникум, но не успява да завърши. Прекъсва обучението си заради тогавашната си приятелка, с която мечтае да създаде семейство. След трагедията тази мечта постепенно се превръща в нещо недостижимо. В първите месеци след операциите близките му все още се надяват, че младият организъм ще се възстанови. Самият Цветан също вярва, че някой ден ще може да се върне към нормалния живот, да работи, да има семейство и да бъде независим. Травмата обаче се оказва прекалено тежка.
През следващите години започват да се трупат едно след друго здравословни усложнения. Цветан развива диабет и хроничен гастрит, получава епилептични припадъци, а след един от тях се налага да бъде извършена и черепно-мозъчна операция. Физическите последствия вървят ръка за ръка с тежката психическа травма от преживяното. Постепенно алкохолът също влиза в живота му, а състоянието му периодично налага престои в психиатрични клиники.
Това не е просто история за човек, който не е успял да се възстанови след тежка травма. Това е историята на едно момче, чието физическо и психическо здраве е разрушено още преди да е започнал истинският му живот.
Годините след трагедията минават в лечение, операции и постоянни опити да бъде намерен някакъв начин Цветан да продължи напред. През 2006 г. случаят му е поставен и в Народното събрание като пример за съдбата на военноинвалидите. От парламентарната трибуна е съобщено, че той е претърпял осем операции и страда от тежки заболявания, сред които епилепсия и диабет, а помощта от държавата е недостатъчна и нередовна.
По това време Цветан все още се опитва да работи. В определен период чисти три входа на жилищен блок срещу 36 лева месечно. За човек в добро здраве това би било нищожно възнаграждение, но за него работата е начин да запази усещането, че все още може да прави нещо сам и да бъде полезен. Постепенно обаче и това става невъзможно. Психическото му състояние се влошава, престоят му в психиатрични клиники се увеличава, а според майка му в началото на 2010-те той прекарва повече време в болници, отколкото у дома. Понякога състоянието му е толкова тежко, че семейството се страхува да го остави сам.

През 2012 г. родителите му Виолета и Милчо вземат решение, което показва колко сериозно вече е положението. Те продават апартамента си в Плевен и с парите от жилището семейството се премества в село Загражден. Заедно с тях заминава и другият им син Галин. Четиримата започват нов живот в малка селска къща, но причината за преместването е преди всичко една – Цветан.
„Дойдохме в Загражден заради него – на село се живее по-спокойно“, разказва майка му Виолета. Тя не смее да го оставя сам, защото състоянието му е такова, че трудно стига дори до тоалетната без помощ. В малката къща семейството се опитва да направи живота му поне малко по-поносим. Баща му Милчо, който е строител, използва уменията си, за да пригоди дома, а банята е преустроена така, че Цветан да може да се обслужва сам, доколкото състоянието му позволява. За него това е важно, защото не иска постоянно да зависи от близките си дори за най-интимните човешки потребности.

Зависимостта обаче постепенно се превръща в неизбежна част от ежедневието му. Цветан живее в малка стаичка, в която леглото е поставено само на сантиметри от масата, за да може по-лесно да достига до нея и да се храни. Дори широките дрехи не успяват да прикрият колко е отслабнал. Трудно диша и прави пауза почти след всяка дума. Всеки ден приема шепа лекарства, а до него са родителите му и брат му. Без тях, признават близките му, той не би могъл да се справи с най-обикновените неща от ежедневието.
На всичко това се добавят и проблемите с институциите. ТЕЛК намалява военната инвалидност на Цветан от 92 на 80 процента, което означава и намаляване на единствения му сигурен доход. Дори тази пенсия обаче не идва навреме. В продължение на пет месеца Цветан не получава пенсията си, която дотогава е 198 лева, заради административни процедури и забавяния. За семейство, което живее почти изцяло от пенсиите на родителите, това е огромен проблем.
По това време четиричленното семейство преживява с малко над 300 лева месечно – общо колкото са пенсиите на Виолета и Милчо. Само лекарствата на Цветан струват около 50 лева месечно. През зимата баща му трудно намира работа като строител, а брат му Галин няма постоянна работа и за известно време се грижи за чужди породисти кучета срещу малко възнаграждение. Майката отглежда зеленчуци в двора. Това не е живот на семейство, което се опитва да забогатее. Това е живот на семейство, което се опитва да оцелее.

Въпреки всичко Цветан не е напълно забравен. През годините семейството получава колети и парични преводи от българи от различни краища на страната. Министерството на отбраната също оказва финансова помощ, макар според парламентарните данни тя да е нередовна. В парламентарен отговор от 2006 г. е посочено, че до този момент Министерството е подпомогнало Цветан с общо 6510 лева.
Помощ идва и от местната общност. В Загражден семейството получава подкрепа от общината, а социалният патронаж започва да доставя храна на Цветан всеки работен ден. Автомобилът спира пред дома им и оставя храната, като семейството плаща символична част от стойността, а останалото се поема от общинския бюджет. На пръв поглед това са малки неща, но за човек в неговото положение именно малките неща са ежедневието.

През 2013 г. за Цветан отново започва да се говори публично. Синът на Михаил и Кристина Белчеви – Константин – участва с песен по време на церемонията „Татко на годината“, като част от благотворителна инициатива за набиране на средства в помощ на Булиев. На събитието присъства и майка му Виолета, която вече е прекарала повече от две десетилетия в грижи за своя син. Именно това е може би най-тъжната част от неговата история – времето не го освобождава от последствията на случилото се, а превръща една нощ на жестокост в присъда за цял живот.
През 1992 г. Цветан Булиев е на 18 години. След повече от две десетилетия, когато е вече на 40, журналистите го описват като човек, изглеждащ много по-възрастен. Той е отслабнал, трудно подвижен, приема множество лекарства и има нужда от постоянна помощ. Между младото момче, което влиза в казармата, и човека, който прекарва дните си в малката стая в Загражден, стоят години на операции, болници, лекарства, зависимост от родителите и борба с последствията от няколко минути чужда жестокост.
А най-болезненото е, че преди всичко това Цветан все още има мечти. Има приятелка, иска семейство, иска да работи и да живее самостоятелно. След трагедията нищо от това не се случва така, както го е представял.

Днес Цветан Булиев трябваше да е на 52 години. Той години наред живееше с последствията от преживяното още от онзи ден през 1992 г. Тежките физически увреждания, диабетът, епилепсията, проблемите с храносмилателната система и психическата травма са превърнали ежедневието му в постоянна борба, в която лекарствата, медицинските грижи и помощта на близките заемат централно място. След като родителите му продават дома си в Плевен, за да могат да се грижат за него, животът му е свързан със семейството и с малката къща в Загражден, където близките му се опитват да му осигурят възможно най-спокоен живот. Той остава зависим от чужда помощ за много от най-обикновените ежедневни дейности и продължава да носи последствията от травмата, която получава едва на 18 години.
Може би най-тежкият парадокс в тази история е, че хората, които са причинили страданието му, отдавна са се върнали към свободния живот. За Цветан обаче онзи ден никога не е свършил. Неговото наказание не е било три години затвор и след това свобода. Неговото наказание е животът след казармата – живот, в който здравето е заменено от болести, самостоятелността от зависимост, мечтите от лекарства, а младостта от спомена за една жестокост, която никога не е трябвало да се случва.

Цветан Булиев си отиде от този свят на 5 септември 2018 г. Няколко месеца след смъртта на майка си, която беше неотлъчно до него до края на дните си. Беше на 44 години.