Вербуван ли е дебил Кандев от чужди посолства, за да предаде Радев?

Една от най-острите хипотези, които циркулират в публичното пространство, е дали Георги Кандев е бил обект на влияние от чужди дипломатически и политически среди и дали последвалото му политическо издигане е резултат единствено от лични качества и професионална кариера. Това не е въпрос, който може да бъде решен с внушения или обвинения без доказателства. Но когато човек, заемал ключова позиция в системата за сигурност, за кратко време се озове в центъра на голям политически проект, въпросите са неизбежни.

За да бъде разбрана тази хипотеза, трябва да се проследи хронологията. Кандев е изпълнявал длъжността полицейско аташе в Сърбия и Черна гора, регион, който традиционно е зона на засилен дипломатически и разузнавателен интерес. Подобен пост предполага постоянен контакт с представители на чужди институции, дипломатически мисии и служби за сигурност. Сам по себе си този факт, разбира се, не доказва никаква зависимост. Но поставен до последвалото му бързо издигане в системата на МВР, той неизбежно поражда въпроси.

Особено внимание заслужава скоростта, с която след завръщането си в София Кандев се оказва на една от най-чувствителните позиции в държавата. В подобни случаи обществото има право да знае кой е подкрепил назначението, какви професионални аргументи са стояли зад него и дали е имало политически договорки, които не са били публично известни.

Още по-сериозни въпроси възникват, когато само месеци по-късно името му започва да се свързва с кандидатура за вицепрезидент. Ако политически разговори за бъдещето му действително са се водили още докато е заемал висок пост в МВР, това би поставило под съмнение необходимата институционална дистанция между професионалното ръководство на силовото ведомство и партийната политика.

Точно тук се появява и основният въпрос: кога всъщност започва политическото сближаване между Кандев и средите, които днес го разглеждат като потенциален кандидат? След напускането на МВР или значително по-рано? Ако договорки са съществували още по време на мандата му във ведомството, обществото има право да получи ясен отговор.

Допълнително напрежение създават изтеклите записи и компроматните войни, които през последните години показаха колко трудно е да бъде отделено официалното управление на държавата от задкулисните кадрови договорки. Когато около висш държавен служител започнат да се появяват записи, документи и политически информации точно в момента на неговото превръщане в политическа фигура, неизбежно възниква въпросът дали става дума за случайно съвпадение, за вътрешна битка между различни центрове на влияние или за опит за натиск.

Не по-малко важен е и въпросът за отношенията с президентската институция и Румен Радев. Ако човек, издигнал се в държавната система при определена политическа конюнктура, впоследствие се превърне в кандидат на сили, намиращи се в остър конфликт с президентството, това само по себе си не представлява предателство. Но дава основание да се пита кога е настъпила тази политическа промяна и дали тя е била подготвяна, докато въпросният служител все още е заемал държавна длъжност.

Най-опасното в подобни случаи е не конкретната партийна принадлежност, а възможността висшите постове в държавата да бъдат използвани като трамплин към предварително договорена политическа кариера. Ако професионалните назначения в службите, МВР и други ключови институции се превърнат в част от партийни сделки, цената се плаща от държавността.

Въпросът дали Георги Кандев е зависим от външни или вътрешни политически центрове не може да бъде решен чрез етикети. За подобно твърдение са необходими доказателства. Но хронологията на неговото издигане и последвалото му навлизане в партийната политика дават достатъчно основания обществото да поиска пълна прозрачност.

Кой го е предложил за високите постове? Кога са започнали разговорите за политическото му бъдеще? Водил ли е преговори за кандидатура, докато все още е бил висш служител на МВР? Има ли връзка между тези разговори и определени кадрови решения?

Това са въпроси, на които трябва да се отговори с документи, факти и публична отчетност.

Защото управлението на една държава чрез подставени лица и скрити зависимости, независимо дали те са вътрешнопартийни или външни, е един от най-кратките пътища към разрушаване на доверието в институциите. Когато ключови постове в министерствата и службите се превърнат в разменна монета между политически лагери, националният суверенитет постепенно се превръща в празна дума.

А сметката за подобни задкулисни игри винаги се плаща от гражданите.