Вие, които се кефите на Стоян Колев сте инвеститори в моргата на българския дух

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

„Да му се сърдиш, че се държи като павиан, е все едно да се сърдиш на чакала, че е изял агнето“, написа Веселин Стаменов

Нямаше как да не се случи. Гледах кадрите, на които извеждат това момче с белезници от съда, и вместо очаквания гняв, почувствах нещо много по-страшно – гнилостната миризма на интелектуален разпад, която се носи от цялото ни общество. Не исках да цапам стената си с лика на този „мозъчен инвалид“, както мнозина го наричат, но се наложи. Защото той не е проблемът. Той е само симптомът. Той е ехото на една празна пещера, в която сме се превърнали.

Стана ми жално. Истински жално. Не за него – той е в състояние на блажено безсъзнание, в което биологичният инстинкт е заменил мисълта. Гледаш го и виждаш същество, което не разбира тежестта на метала върху китките си. Да се сърдиш на Стоян Колев, че се държи като павиан, е все едно да се сърдиш на чакала, че е изял агнето, или на коня, че те е ритнал. Животното няма морал, то има рефлекси. То не може да обясни действията си, защото в неговия свят „действие“ и „последица“ са две успоредни прави, които никога не се пресичат.

Но докато той е жертва на собствената си природа, ние сме жертва на собствения си избор. И тук идва истинското порицание. Всеки един негов последовател, всеки един „лайк“, всяко споделяне на поредния му изблик на „генгста“ величие, е съучастие в едно бавно, методично убийство – убийството на бъдещето. Вие, които го следвате, не сте просто зрители. Вие сте инвеститори в моргата на българския дух. Вие сте онези, които превръщат децата ни в карикатури на мутри, в празноглави същества, които вярват, че да шмъркаш бял прах пред камера и да размахваш пластмасова пушка е връх на социалната еволюция.

Историята помни Рим не само с неговите легиони, но и с неговите гладиатори. Но когато римляните започнали да се забавляват повече с кръвта и глупостта на арената, отколкото с философията и правото, империята рухна. Ние сме в същия стадий. На Запад днес виждаме „идиокрацията“ в пълния ѝ блясък – културата на празните черупки, където известността е по-важна от достойнството. Стоян Колев е нашият принос към тази световна ентропия. Той е българският вариант на онези социални експерименти, които доказват, че ако дадеш трибуна на лудостта, тя ще събере армия от последователи.

Къде е сега Киро Брейка? Големият морализатор, „бащата“ на нацията, който иначе има мнение за всичко – от геополитиката до цената на краставиците? Защо мълчи за своя приятел? Може би защото огледалото е твърде близо и отражението в него започва да изглежда плашещо познато. Мълчанието му е по-красноречиво от всяко видео. То е признание за фалит.

Проблемът не е в кокаина, нито в еърсофт пушката. Проблемът е в метафората. Ние живеем в свят на „еърсофт“ ценности – изглеждат като истински, но са пластмасови и кухи. Стоян Колев е метафора за изкуствения интелект, но в неговия най-примитивен, биологичен смисъл – интелект, който е изкуствено поддържан жив от алгоритмите на TikTok и жаждата на тълпата за сеир.

Не го плюйте. Не го мразете. Той е просто едно огледало, в което се оглежда собственото ни безхаберие. Всеки родител, който е оставил детето си да се възхищава на подобни „инфлуенсъри“, е съучастник в това превръщане на човека в маймуна. Ние създаваме една армия от млади хора, които смятат, че силата е в агресията, а успехът е в това да бъдеш арестуван на живо в мрежата.

В миналото, когато някой се е държал така на площада, са го приемали за селския идиот и са го подминавали с тъга. Днес ние го правим звезда. Даваме му микрофон, даваме му екран, даваме му „влияние“. И после се чудим защо децата ни не четат книги, а искат да бъдат „генгста транспортери“.

Това не е просто новина за един арест. Това е некролог на българското образование и култура. Гледайте белезниците на Стоян Колев и разберете – те не са само на неговите ръце. Те са на нашите умове, които сме позволили да бъдат оковани от простотията. И докато не спрем да храним това животно с вниманието си, то ще продължава да ни хапе. Защото то друго не знае. А ние? Ние би трябвало да знаем. Но изглежда сме забравили какво е да си човек.

–

Позиция на писателя Веселин Стаменов.

*Заглавието е на редакцията