Напоследък все по-често се прокрадва една удобна за западния политически анализ теза: ако войната не може да бъде прекратена отвън, може би промяната трябва да дойде отвътре.

След години санкции, дипломатически совалки, мирни инициативи и преговори без окончателен резултат, изкушението е разбираемо. Ако Кремъл не променя курса си, остава надеждата самата руска система да произведе промяната. Недоволни икономически кръгове, олигарси, чиновници, интелигенция, генерали — някакъв своеобразен дворцов преврат или руски „Майдан“, който да сложи край на управлението на Владимир Путин.

На теория звучи просто.

Проблемът е в един малък въпрос:

Кой точно трябва да свали Путин?

Западното въображение сякаш продължава да вижда руския „елит“ през образите на хората, които напуснаха Русия след февруари 2022 г. Артисти, журналисти, интелектуалци, общественици и представители на старата московска културна среда, които открито се обявиха срещу войната.

Алла Пугачова? Гари Каспаров? Юлия Навалная? Емигриралите телевизионни лица, режисьори и музиканти?

Тези хора могат да имат влияние върху общественото мнение. Могат да бъдат символи. Могат да говорят по западните телевизии и да участват във форуми.

Но могат ли да сменят властта в Москва?

Това е съвсем различен въпрос.

Голяма част от тази прослойка отдавна физически не се намира в Русия. Други никога не са имали реално влияние върху армията, силовите структури, губернаторите или държавната администрация — механизмите, които при истинска борба за власт са далеч по-важни от популярността в социалните мрежи.

И точно тук се появява сценарият, за който в Европа рядко се говори.

Защото Путин действително може да има противници вътре в руския елит.

Но кой е казал, че всички те искат мир?

Недоволните от Путин не са непременно либерали

В руската система съществува и съвсем друг тип недоволство.

Хора, които не смятат Кремъл за прекалено агресивен, а точно обратното — за прекалено предпазлив.

За тях проблемът не е, че войната е започнала.

Проблемът е, че според тях Русия не я води достатъчно решително.

Това са среди, които от години настояват за по-тежки удари по украинската инфраструктура, за разрушаване на мостове и логистични възли, за атаки срещу т.нар. „центрове за вземане на решения“, за много по-мащабна мобилизация и за превръщането на конфликта от ограничена военна кампания в истинска война на държавата и обществото.

Парадоксът е очевиден.

Част от Запада си представя Русия след Путин като по-либерална, по-европейска и готова на компромис държава.

Но няма никакъв исторически закон, който да гарантира подобен резултат.

Политическите системи невинаги се движат в посоката, която външните наблюдатели желаят.

Понякога един умерен авторитарен лидер бива заменен от по-твърд.

Понякога компромисният политик пада именно защото радикалите го обвиняват в слабост.

И понякога хората, които събарят властта, не са тези, които пишат манифести в Париж и Лондон, а тези, които командват полкове, служби и въоръжени формирования у дома.

Урокът на руската история

Западът вече веднъж направи грешката да приема, че политическата либерализация в Русия е еднопосочен процес.

Горбачов доведе до Елцин.

Но Елцин доведе до Путин.

Историята не приключва автоматично с появата на човека, когото западните столици предпочитат.

Ако утре Кремъл бъде разтърсен от тежка вътрешна криза, истинската борба няма непременно да бъде между „Путин“ и „либералната демокрация“.

Тя може да бъде между различни фракции на силовия апарат.

Между армията и службите.

Между икономически групировки.

Между регионални интереси.

И между хора, които обвиняват сегашния президент не в това, че е започнал войната, а в това, че не я е довел докрай.

Този сценарий би бил далеч по-неприятен за Европа от сегашното статукво.

Защото Русия с предвидимо ръководство, колкото и враждебно да е то, е един проблем.

Русия с вътрешна борба за власт, ядрено оръжие и политически елити, състезаващи се кой ще демонстрира повече твърдост, е съвсем друг.

Голямата заблуда

В европейското мислене от десетилетия съществува склонност политическата стабилност в Русия да се разглежда почти изцяло през личността на Путин.

Путин си отива — проблемът изчезва.

Но Русия не е човек.

Тя е държава с институции, армия, служби, огромен военнопромишлен комплекс, милиони хора, чиито възгледи за войната, Запада и собствената им страна са далеч по-разнообразни, отколкото изглежда от Брюксел.

И сред тях има не само хора, които искат Русия да бъде по-мека.

Има и такива, които искат тя да бъде много по-твърда.

Затова въпросът „Как да бъде свален Путин?“ винаги трябва да бъде последван от втори:

„И кой ще го замени?“

Защото най-опасната политическа грешка е да приемеш, че врагът на твоя враг непременно е твоят приятел.

Понякога е точно обратното.

И ако някой в Европа действително разчита на вътрешен руски бунт като магическо решение на войната, добре е предварително да си представи и онзи вариант, при който от вратата на Кремъл не излиза нов Горбачов.

А човек, който смята Путин за прекалено мек.

Така че — внимавайте какво си пожелавате.