За Мюслюлманската търговия с европейски роби

На 16 юни беше публикуван докладът от разследването на Рупърт Лоу за бандите за изнасилвания (Rape Gang Inquiry). Чудовищните детайли в този документ от 219 страници могат да се четат само на части. Систематичният трафик на британски момичета от страна на ислямски търговци на роби, които често са ги наричали с обидни квалификации като „куфар“ (неверници) – докато са ги изнасилвали групово и са ги подлагали на мъчения, които е по-добре да не бъдат описвани, – както и продължилото с десетилетия прикриване на случаите, вдъхват истински гняв. Десни политически фигури – от Геерт Вилдерс до Томи Робинсън – изведоха на преден план контекста на тези престъпления, а именно историческата враждебност на исляма към християнския Запад. Тази грозна вражда личи на почти всяка страница.

„Доказателствата в съдебните процеси срещу бандите за насилие над деца (grooming gangs) многократно показват… че жертвите [някои от които едва 12-годишни] са описвани като „бели уличници“, „бяла измет“, „невернически кучки“…“, отбелязва докладът на страница 140.

Извършителите са викали „Аллаху Акбар“ и са се хвалели с расово превъзходство. И все пак, доколкото сочат наличните публични регистри, отежняващи вината обстоятелства на расова основа никога не са били изтъквани срещу тези банди за изнасилвания нито от прокурорите, нито от съдиите. Това е в ярък контраст с практиката, когато бели престъпници биват подвеждани под отговорност за престъпления между различни раси.

Ужасът с тези банди може да изглежда като уникален съвременен феномен, уродливо отроче на масовата миграция и западното самобичуване. Той обаче е нещо повече – продължение на мрачната история на мюсюлманската търговия с европейски роби (и по-специално с християни). Този въпрос рядко се споменава на фона на неспирните упреци за вековните престъпления по трансатлантическия маршрут на роби, които бяха забранени от британците преди повече от двеста години благодарение на християнските аболиционисти. В мюсюлманския свят робството просъществува дълбоко в XX век, като Мавритания го забрани едва през 1981 г.

Османците отвличат над един милион християнски момчета от домовете им, насилствено ги помюсюлманчват и ги обучават като елитни щурмови войски (еничари), за да воюват в битките на империята по силата на официалната политика на кръвния данък (девширме). Това е част от по-широката система, която поставя немюсюлманите като християни и евреи в положението на поданици от втора ръка. Тъй като мюсюлманските момчета не са могли да бъдат поробвани според ислямското право, вместо тях са отнемани около 20% от християнските момчета.

Някои християнски родители са се опитвали да крият момчетата си в горите или планините, за да предотвратят отвличанията; насилственото отнемане на децата ражда травматичен фолклор за „взетите момчета“. Повечето от тях никога повече не виждат синовете си. Тази практика продължава повече от три века. В същото време, както отбелязва историкът Лесли Пиърс в изследването си за имперския harem, християнски момичета са отнемани от общностите им, за да служат като домашни робини или наложници.

Османските армии и мюсюлманските пирати отвличат и стотици хиляди християнски жени и момичета от цяла Европа, продавайки ги на пазарите за роби в целия ислямски свят. Най-красивите момичета често са принуждавани да станат сексуални робини на високопоставени османски чиновници или са затваряни в султанския харем; насилственото приемане на исляма също е било рутина. В своя преломен труд Робърт К. Дейвис изчислява, че около 1,2 милиона европейци са били поробвани от мюсюлмани, като между една трета и половината от тях са били жени.

Едно от най-стряскащите описания на трафика на европейски роби се съдържа в книгата на Джайлс Милтън „Бяло злато“ (White Gold), която силно препоръчвам. Той описва подробно аукционите за християнски роби в Мароко, Алжир, Тунис и Триполи, в които хиляди пленници са оглеждани насила, преди да бъдат продадени на предложилия най-висока цена. Тези нещастни мъже, жени и деца са идвали от цяла Европа – от далечна Исландия и Гърция, до Швеция и Испания. Мнозина са били заловени в морето от прочутите берберски корсари, а много други са били похитени от домовете им при внезапни нападения.

Историческите прилики в доклада от разследването на Рупърт Лоу са неоспоримо ясни. Страница 155:

Бандите са действали по кланов кодекс на честта и срама, който третира немюсюлманите, особено момичетата от бялата работническа класа, като собственост за сексуално ползване. Те са транспортирали жертвите между отделните градове, споделяли са ги между братя и приятели, принуждавали са ги да приемат исляма, последвано от нерегистрирани религиозни бракове, и са оправдавали насилието, описвайки момичетата като „лесно месо“, „бяла измет“ или морално по-низши.

Пиратите вече не нападат европейските градове, те живеят в тях. Престъпленията им бяха прикривани в продължение на десетилетия от система, пълна с хора, които смятаха, че това да бъдат наречени расисти или „ислямофоби“ е по-лошо от случващото се с хиляди европейски момичета. Пресата яростно настояваше да не се споменава религията на „азиатските“ банди. Както отбелязва докладът на Лоу, д-р Тадж Харбей, имам в ислямската конгрегация в Оксфорд, смята, че делът на мюсюлманите сред членовете на бандите е около 95%. Мнозина са смятали, че доктрините на исляма оправдават действията им. Като се има предвид историята на ислямските търговци на роби и европейските роби, това не би трябвало да е изненада.

Още една история подчертава тази теза. През 2016 г. присъствах на реч на Аманда Линдхоут в Торонто. Линдхоут е отвлечена с приятеля си в Сомалия през 2008 г. и прекарва 460 дни в плен на ислямисти, където е изнасилвана, държана гладна, измъчвана и връзвана. Веднъж успява да избяга, стига до местна джамия и умолява стотиците мъже вътре за помощ; те обаче гледат пасивно как похитителите я извличат обратно за глезените. Насилниците ѝ заявяват, че сексуалното насилие над нея е разрешено от ислямското право, тъй като Коранът позволява на мюсюлманските мъже да използват „овези, които десницата им притежава“, както намерят за добре.

Когато е откупена и се завръща в Канада, Линдхоут посещава две джамии в Калгари, за да попита дали това тълкуване е вярно. „И в двете джамии ми казаха, че случилото се с мен е жалко, но че то всъщност е допустимо според ислямското право“, сподели тя. Публиката в Торонто замръзна в пълно мълчание. В пресата нямаше никакви информации за нейните думи, въпреки факта, че историята на Линдхоут привлече огромно внимание, а мемоарите ѝ бяха бестселър.

В Европа се пише нова глава в мрачната история на ислямисткото насилие над европейски жени и в хрониката на историческата вражда на Европа с исляма.

Истеблишмънтът направи всичко възможно да се преструва, че тази история не се случва, въпреки безредиците, забранените зони (no-go zones), гетата без неверници и нарастващото гражданско напрежение. Докладът от разследването на Рупърт Лоу изкара тази история изцяло наяве и тя повече не може да бъде пренебрегвана.

Автор: Джонатан Ван Марен

Източник: „The European Conservative“