За неговото име се носеха легенди

Животът на Александър Гетман, Сандо, както го наричат приятелите му, или Александър Панов Гетов, както е истинското му име, е пример за всеки един комунист и патриот в борбата за справедливостта и за Родината. Той се появява на този свят на 31 май 1915 г. в село Беглеж – най-голямото и многолюдното в Плевенския край. Баща му Пано Гетов е заможен земеделец – притежава 180 декара ниви, ливади и гори. Привърженик е на Демократическата партия на Александър Малинов, а по-късно на Андрей Ляпчев. Поради това между него и Сандо постоянно възникват конфликти и се налага да ги помирява братът на Сандо – Павел Гетов, който по убеждения е социалдемократ. Освен двамата братя, в семейството има и две сестри – Радка и Янка. По време на антифашистката борба, цялото семейство помага на партизаните. Майката на Сандо умира когато той е в шести клас. Самият Александър от най-ранна възраст се учи на труд и помага на баща си в земеделската работа. По-късно той ще сподели на съпругата си Надя: „Помня как ми се спи сутрин, а тато ме дърпа и вика: „Хайде, Санде, в колата. Купил съм ти тайна алва (тахан-халва)“. Тръгваме, аз в колата пак заспивам, та до нивата. А веднъж, като пасях нашия Сивчо, не зная как стана, мушна ме с рогата си в шията. Натъпках трева в дупката, а кръвта ручи. И така дотичах до село. Имам белег оттогава.“ Сандо учи в Плевен, където започва да чете комунистическа литература и вестници. Под влиянието на учениците – комунисти става член на марксистко-ленински кръжок, а през 1932 г. основава дружеството на РМС в родното си село. След това е избран за член на гимназиалното ръководство на марксистко-ленинските кръжоци.

Настъпва Деветнадесетомайския преврат. На 24 май Сандо и негови другари участват в нелегална конференция на ръководствата на девическата и мъжката гимназия, на винарското и столарското училище. Отсъствието на учениците от празничното хоро усъмнява училищните власти и всички участници в конференцията са лишени от право на матура за една, две или повече години. Сандо е наказан да не му се дава диплома една година, тъй като е освободен от цяла матура. Малко след това той е арестуван за разпространяването на позиви и престоява осем дни в плевенското околийско управление на Държавна сигурност и Дирекция на полицията. Поради застъпничеството на свои влиятелни близки не е подлаган на мъчения, но е ритан и са му удряни шамари. Скоро след това е освободен. Същата година е приет за член на нелегалната БКП. Заема се със заздравяването на партийната и ремсовата организация в селото. През 1935 г. се записва в Учителския институт в Пловдив. Там се заема със създаване на организация на Българския общонароден студентски съюз (БОНСС) и става неин секретар. В нея влизат почти една трета от курсистите в института. Там се запознава със своята бъдеща съпруга Надя Неделина. Заедно със студентската работа, Сандо участва и в дейността на въздържателното дружество „Ведри небеса“, където се запознава с бъдещия комисар на Антонивановци  Димитър Петров (Митко Фантето – Марин). Точно преди последните изпити, заедно с други студенти-комунисти, е изключен по нареждане на Министерството на просветата. Сред изключените е и Надя. Тогава той ? казва: „Честито, колежке! Ще бъдем заедно!“ През есента на 1937 г. се опитва да се запише като студент в София. Но тъй като баща му отказва да го издържа заради комунистическите му убеждения, Сандо преподава частни уроци по математика и немски език, с което се мъчи да преживява. Две години живее безплатно в дома на Зорка Атанасова, като в замяна дава безплатни уроци на цялото ? домочадие. Освен това работи и като келнер. До 1938 г. работи във Въздържателната федерация като уредник на колона „Нашата практика“ във вестник „Трезва борба“. През 1938 г. успява да запише право в Софийския държавен университет. Приет е за член на нелегалното Софийско ученическо бюро. От същата година до 1940 г. е инструктор на ЦК на РМС по ученическа линия и ръководи нелегалните ученически ремсови организации в повечето градове на Южна България. През 1940 г. изпълнява същата работа, този път в Северозападна България, единствено с изключение на Плевен, тъй като там го познават и това може да доведе до провал. За времето на дейността си като инструктор провежда над 50 нелегални конференции, без да допусне нито един провал. На 24-ти май, на 50-годишнината на университета, заедно с други студенти, е арестуван. Участва във всички по-важни демонстрации на БОНСС и РМС в София и сблъсъците с фашистката полиция. Същата година се жени за Надя, която по това време е учителка. Двамата свързват съдбите си до края. Когато след Девети септември казват на Сандо, че е един от малкото издигнали се комунисти, които не са се развели, той отвръща: „Как да се разведа, когато на живот и смърт съм се свързал с най-добрата жена!“… По това време приема и псевдонима „Гетман“, който носи до края на живота си.

Настъпва първи март 1941 г. Гетман и други студенти са гости в Народното събрание, където продажниците гласуват за престъпното въвличане на България във войната на страната на Тристранния пакт. Той и останалите виждат с очите си как на малцината разумни депутати не се дава думата да се изкажат. По-късно, в своите партизански записки, той ще напише: „Порази ме късогледството, простащината и лекотата, с която депутатите гласуваха за погребението на България. Кипях от негодувание. Излязох на „Царя“. Комедията бе ясна. Германските леки коли вече триумфираха по улиците“. В средата на месеца, Гетман отива до никополското село Муселиево, където Надя е учителка. Това село е първото, където спират преминаващите през Дунава немски ешелони. „Синеоките рицари“ са посрещани хладно от населението, а всички, които им задават въпроси, питат най-вече готвят ли се да воюват срещу СССР, като повечето се учудват и казват, че никога няма да се бият срещу Страната на Съветите. Тъй като дворът на къщата, където живее Надя, има геран, двадесетина немски войници идват да се мият при тях. Хитлеристките войници забелязват враждебността на Гетман и го питат защо не обича немците. Той им отговаря: „Обичам немския селянин и немския работник, но не обичам фашизма.“ Завързва се спор, в който Гетман вижда невежеството на нацистите. Те смятат, че войната ще свърши още в края на годината. На неговите забележки, че крупните военни експерти смятат, че войната ще свърши след най-малко три години, те се изсмиват, казвайки, че това е английска пропаганда. Гетман продължава спора и казва: „Българският народ не иска чужди войски в България, защото ще ни въвлечете във войната и всичко ще поскъпне.“ и показва ризата си, която преди година е струвала двеста лева, а сега струва петстотин. След това той им казва, че всеки народ трябва сам до определя своята съдба, а не някой друг да му я налага. Тогава двама немци, които стоят в периферията на групата, показват одобрителни жестове. Един от тях отива при Надя и започва да ? говори оживено. А Гетман продължава с въпросите: „Чували ли сте за Георги Димитров?“ Някои се сещат, че той е комунист и за Лайпцигския процес и питат дали в България има много комунисти. Гетман им отговаря, че осемдесет процента от българите искат съюз със Съветска Русия, а в селото деветдесет на сто са комунисти. И ги пита защо са окупирали Полша и Чехословакия. Накрая един от хитлеристите го пита какво работи. След като той отговаря, че е студент-юрист, фрицът се изсмива и казва: „Най-големите лъжци“, на което Гетман му напомня, че Рипентроп също е юрист. След това отива при немеца, който говори с Надя. Той му стиска ръката, докато от очите му се стичат сълзи, и казва: „Аз мисля като вас, другарю! Сталин ще победи!“ Трябва да отбележим, че този разговор е проведен три месеца преди нападението на хитлеристка Германия над СССР. По-късно Гетман ще напише в своя партизански дневник: „Сигурно вече няма да ми се случи да разбера по-ясно трагедията на истинските германци, които вкопчени здраво в хитлеровата машина, живеят със съзнанието, че всеки момент могат да умрат за интересите на онези, против които са се борили.“

Идва двадесет и втори юни 1941 г. Гетман съобщава на Иван Йотов новината за хитлеристкото нападение над Страната на Съветите и двамата отиват на площада пред Народното събрание. Там виждат група висши хитлеристки офицери и решават да демонстрират омразата на българския народ към фашизма. Приближават се до тях и казват: „Българският народ не желае тая война! Русите са наши братя, освободили са ни!“ и посочва паметника на Цар Освободител: „Този паметник отсреща го доказва!“ Хитлеристите раздразнено уверяват, че за 5-6 седмици ще бъдат в Москва. По-късно Гетман пише: „Разбрахме, че тъпоумната им гордост ще се изпари, чак след като им счупят главите, и ги оставихме.“ В следващите дни, Гетман води разговори с различни хора, в които ги убеждава, че Хитлер никога няма да победи. Но агитацията му не остава незабелязана от фашистката полиция и той е арестуван. По-късно той напише в своята автобиография: „След като дадох показания защо мисля, че Русия е непобедима, за моя голяма изненада, ме освободиха. От тоя момент заживях в София без адресен билет – полунелегално.“ И така до юни 1942 г. Точно на последния изпит преди завършването, той получава писмо от своя другар Петър Чушкара: „Катунешката бара придойде много голяма и отнесе няколко дървета. Ако върви така времето, може и в село да стане наводнение.“ Това означава, че в Катунец има провал и се очаква да има провали и в Беглеж. Ясно е, че трябва да премине в нелегалност. Има определена среща с члена на БЗНС Васил Тричков, който не се явява. И изведнъж се показва и го предупреждава, че е търсен от полицията. Няколко часа по-късно, Васил е арестуван и отведен при самия Гешев. Там го питат: „Ти ли криеш конспиратора Александър Панов Гетов?“ Васил отвръща: „Аз съм земеделец, откъде да зная, че е конспиратор. Защо ме арестувате?“, а Гешев му казал: „Нощес ще се изясни…“ и му удря плесници. Васил заблуждава полицаите, че има среща с Гетман в градската градина. След като чакат четиридесет минути, един от агентите губи търпение и казва: „Ти ни имаш за големи балами, но теглото ти е напред. Хайде, тръгвай за дирекцията.“, а Васил им предложил да ги заведе в кръчмата и там да им начертае план как да арестуват Гетман. По-късно Гетман пише: „Агентите приели и там Васил така ги напоил, че те едвам налучкали вратата на излизане. Освободили го, дали си телефоните и му поръчали да им позвъни, когато си определи среща с мене“. Започва нелегалният живот с фалшива лична карта по квартири на приятели, непрестанни блокади и обиски. Същевременно, Гетман е част от Районния комитет на БКП в Плевенския край и участва в организирането на бойните групи и партизанските отряди, както и в набавянето на пари и оръжие за тях. По това време се помирява с баща си, който възприема неговите идеи. Когато му е издадена смъртна присъда, бай Пано предлага на фашистите сто хиляди лева подкуп, за да бъде присъдата смекчена, но това е абсолютно невъзможно, тъй като петима души свидетелстват за Гетман като за организатор. Някъде по това време, той има нелегална работа и в Сливенския край. И е обграден от полиция и жандармерия. Заради един смел българин са задействани стотици еничари. И той се укрива в родната къща на Хаджи Димитър, където живее лелята на Надя – баба Цанка. След Девети септември, оценявайки нейния подвиг, многократно ? предлагат да бъде призната за активен борец и да получава народна пенсия, но тя винаги е отказвала с думите: „Че да не съм го правила за пари! Сашо ми е роднинско момче! Как да го оставя да го убият?!““ През 60-те години Гетман успява да спаси къщата от събаряне и да я превърне в музей.

В средата на 1943 г. по нареждане на Лиляна Димитрова (Блага), Александър Гетман става партизанин в Софийския партизански отряд „Чавдар“. Георги Павлов го свързва със Стефан Халачев (Велко) и Иван Шонев (Митрето), които го отвеждат в Балкана. Следват множество мъчителни походи и сражения, следва и акцията в Буново. Партизаните изваждат всички данъчни документи за ограбване на населението и ги изгарят. Командирът Тоне Переновски (Цветан) казва високо: „Така народните четници плащат данъци! Всички да си донесат съдове, защото ще раздаваме маслото и кашкавала, които са грабени от вашия залък и от залъка на децата ви!“ По пътя след изтеглянето, партизаните срещат един старец. Гетман го пита „Къде така бе, дядо?“, а той отговаря: „Синко, толкова години живея, комити не съм виждал. Дойдох да ви видя и да ви се порадвам, че скоро вече ще ме прибере Господ!“

Гетман иска разрешение от Тоне Переновски да замине за Плевенския край, където ще бъде по-полезен. Разрешението е дадено и заедно с Митка Гръбчева и Нецо Гарвански се прехвърля в Червенобрежкия партизански отряд. През зимата се укрива в родния си дом, организира продоволствието на лагеруващата наблизо партизанска чета и отговаря за разпространяването на позиви. По това време Надя е извикана на разпит в училището, превърнато от фашистите в затвор. Гетман я прегръща и ? казва: „Отивай. Ако стане нещо с тебе, ще хвърля бомба в училището и ще ги избия всичките.“ По-късно Надя си спомня: „Спомням си извикаха ме веднъж вечерта в училището, за да ме разпитват къде е Александър. Аз, разбира се, излъгах, че не знам. Когато си тръгнах след разпита, очаквах да ме разстрелят в гръб. Вървя от училището към дома, а през цялото време в главата ми: Сега те ме изпращат и ще ме убият… Те ме изпращат и ще ме убият… Още малко… Още малко…. Ама не тичам, за да не дърпам дявола за опашката… Така останах жива…“ Когато се връща, Сандо въодушевява нея и баща си в малката стаичка: „Ще посрещнем братушките! Ще победим!“ Бай Пано въздъхва и му казва: „Абе, Сандо, казваш, че комунизмът е вече близо, зад баира, ама аз не го виждам. Дано вие да го видите.“

Настъпва пролетта. А с нея продължава настъплението на партизаните към победата. Със заповед на Стоян Едрев (Йордан), Александър Гетман е назначен за комисар на Плевенската въстаническа оперативна зона. Редят се дръзки акции, докато идва и акцията в Беглеж. Тя има предистория. Гетман пише отворено писмо до кмета и общинския съвет на с. Беглеж:

„Почитаеми господа,

Само подбуди от най-възвишен и патриотичен характер са ни принудили да се хванем за оръжието! Първата цел на нашата борба е изгонването на неканените ни господари – немците. Втората – поверяване на съдбата на народа в собствените му ръце. Вие, обаче сте решили да предизвикате и разгорите гражданска война в село Беглеж. Извикали сте войскова част в селото, превърнали сте Беглеж във военен лагер, обучавате селяните за гражданска междуособица, тормозите селяните в най-усилената полска работа с нощен патрул и нощни тревоги. Щабът на района ви предупреждава: с тия си постъпки вие – общинският съвет и активните местни германофили поемате лична отговорност за пролятата евентуално братска кръв! Достойно за перото на Нушич и Гогол е напъването на беглежките фашисти да спасят Хитлер в момента, когато собствените му генерали се разбунтуваха и му хвърлиха бомба под краката!

От Щаба на Плевенския военно-оперативен район:

                                               командир Боримечката, комисар Александър Гетман“

Селото е завзето, но се води нощен бой срещу фашистките войски. Тежко е ранен Стоян Едрев. Той е настанен в яташка къща. В последните си минути той казва на другарите си: „Другари, изнесете ме от тук! Иначе утре ще разстрелят бай Иван и цялото му семейство. Спасете отряда!“ Стоян Едрев моли другарите си да го разстрелят, за да прекратят предсмъртните му мъки. Гетман се навежда над него и със силно викане го пита: „Йордане! Йордане, какво ще кажеш за последен път?“ С мъка Едрев отговаря: „Поздрави другарите! Борете се и освободете България! Оттеглете се и спасете отряда!“ След съвещание бойците изпълняват последната воля на своя командир. С тази нелека задача е натоварен бъдещият адмирал Руси Божанов…

Отрядът се изтегля бавно под непрекъснат дъжд. На Гетман и Цоко Колев е дадена задача да осигурят прехраната за похода. Успяват да спрат един каруцар от Бъркач, който кара пет чувала с брашно. Те настояват да им продаде брашното. Той им отвръща, че ако се натъкне на фашистки патрул, трябва да обясни откъде е взел парите. Те му оставят чувала с триците, където да скрие парите и го питат колко струва килограм брашно на черно, като дават петдесет лева повече на чувал. Накрая, Гетман му казва: „Накъсо. Не си чул, не си видял, не ти е взето, не си получил. Иначе нали знаеш какво стана с Петър Воденичаря, който предаде вашия бъркачанин Васил Влъчков?“ Каруцарят отговаря: „Знам. Ей, Санде, имам една голяма молба. Да ми върнете празните чували. Много са хубави и здрави. Брашно се понамирва, но чували няма.“ Когато го питат за името му, той казва: „Вие си имате хора в Бъркач и ще го научите.“ Точно тридесет години по-късно, на 19 юли 1974 г. Гетман се среща с каруцаря и научава името му: Христо Андреев Данчев. Гетман го пита: „Защо не се обади досега? Кого не питах и разпитвах, но не можах да ти науча името.“, а Ристо отговаря: „Срам ме беше, дето ви взех тогава пари. Вие бяхте по-сиромаси от мен.“

Идва денят на акцията в Катунец. След завземането на селото, Гетман дава на партизанина Крумиш списък за унищожаване на документи за ограбване на селяните и необходими вещи (оръжия, циклостил, хартия, пишещи машини, радиоапарат), който трябва да бъдат конфискувани от общината. Когато праща партизани да го повикат и да отчете изпълнението на задачата, той не се явява и Гетман изпраща хора да го повикат втори път. Когато Крумиш идва, носи петнадесет пушки, торба с патрони, пишеща машина и част от архивата. Гетман го пита: „Половин час те чакаме, защо не идваш?“, а Крумиш отвръща: „Как защо? Нали си ми дал списък от осемнадесет точки. Ако не изпълня една, после ще ме газиш!“, след което се изправя на трибуната и запява „Земята на Ботев и Левски“. След това пред селяните говори командирът на зоната Борис Попов (Венко). Една старица дава на партизаните коледарска торбичка и казва: „Вземете, баби, този хлебец, толкова ми е силицата.“ В торбичката има парче хляб и дървена лъжица. Старицата казва: „Бръкни по-надолу за някоя благинка!“ Партизанката Нора бръква навътре в торбата и вижда лист от тетрадка, в който са свити тридесет патрона. На листа е написано: „За вазе и за другите“.

Партизаните завземат много села в района. Освен завземането на Катунец, други от най-известните им операции са обезоръжаването на патрула в Долни Дъбник, завземането на казармите в Дойренци и изнасяне на голямо количество оръжие, освобождаването на два еврейски трудови лагера и митинг от триста души и на двете места. Съветските войски вече наближават Дунава. И е завзето село Беглеж. Един от жителите на селото по-късно си спомня: „Преди това не бях виждал Гетман, но в съзнанието ми се оформяше неговият образ като могъщ народен закрилник“. След като партизаните изгарят списъците за изземване на храни за нуждите на Вермахта и данъчните книги за ограбване на народа, Гетман нарежда на всички селяни да отидат до къщите си и да вземат паници, чинии, тенджери, за да им раздадат партизаните сирене и кашкавал от мандрата, работеща за немците. Изтърпялото много лишения население на Беглеж с радост изпълнява заповедта и се запасява с храна за дълго време. Към отряда се присъединяват много нови партизани. Заедно с Гетман тръгва и Надя. След залез слънце, под ръководството на Гетман, партизаните се строяват, запяват „Земята на Ботев и Левски“ и тръгват на поход за завземането на властта. В писмо до Петко Кунин, командирът Христо Добрев пише:

Драги „Овчаров“,

Днес се свързах с другаря Георги (Петър Нешев), който има непосредствени връзки с отряда. Последната акция на отряда е била акцията в село Беглеж, която е завършила с нечуван успех. Взети са 25 бойни пушки, един шмайзер, пет пълнителя, изкарани са около 25 нови партизани, проведен е великолепен митинг с участието на цялото село и е направена публична клетва на новобранците с всичките церемонии. Било е истински парад. Бащи и майки са изпращали с радост синовете и дъщерите си в отряда. Снощи отрядът е имал едновременно акции в четири села.

След акцията, партизаните завземат близките до Плевен села Николаево, Ралево, Ласкар и Горталово и установяват властта на Отечествения фронт. На Осми септември, когато Червената армия вече преминава Дунава, Борис Попов отменя акцията за завземане на Угърчин и нарежда на партизанина Печо Терзиев за намери „Шипката“ (Дочо Шипков) и да се подготви завземането на Плевен и Ловеч.

Властта е завзета. Александър Гетман е назначен за помощник-командир на Гвардейската дружина в Плевен. През ноември генерал Петър Илиев го натоварва със събиране на материали в Северна България за документалната книга на Орлин Василев „Въоръжената съпротива“, писана по поръчка на Трайчо Костов с цел да се защити българската кауза при мирните преговори. След това постъпва на работа като инспектор в Политическия отдел (по-късно Главното политическо управление) на Министерството на войната. Малко след това е натоварен да основе и оглави списание „Български воин“ и дълги години е негов главен редактор. Освен това, той пише множество разкази, фейлетони и миниатюри в хумористичните издания, автор е и на много пътеписи. Съставител е на сборниците „Корейски разкази“, „Атомно оръжие“, „Фронтови герои“ и „Словото на Бешков“. По време на героичната борба на виетнамския народ, той посещава Виетнам и написва вълнуващия пътепис „Виетнамско сърце“, след което е избран за председател на Българо-виетнамското дружество.

От 1965 г. Александър Гетман е заместник-началник на Главното политическо управление на БНА. Съпругата му Надя си спомня: „Александър бе човек с широка душа, без да беше лишен от недостатъци и слабости, които понякога се оказваха вредни и за него, и за близките му. Сърдех му се за това, че беше прекалено прям, че не се въздържаше да наругае някого, макар и заслужено. Исках да бъде по-тих, деликатен, но природата му не беше такава. Не премълчаваше, нямаше нито една своя скрита мисъл. Откровеността му стигаше понякога до грубост. Но кой е съвършен? Пък и знаем ли какво точно значи съвършен?“ Освен откровеността и честността, друго качество на Гетман е и човечността. Той дава на своя шофьор Милчо допълнително възнаграждение от заплатата си, а когато са в чужбина – от командировъчните си. След смъртта му шофьорът казва: „Такъв човек няма да се роди!“

След дългогодишната служба в Министерството на народната отбрана, Гетман е назначен за заместник-председател на Комитета за култура и изкуство и началник едновременно на Народния театър „Иван Вазов“ и Народната опера. Като директор на театъра, върху плещите му пада огромна отговорност по разрешаване на проблеми и конфликти. Той ръководи и ремонта на театъра от най-големите, до най-малките подробности, стоейки на работното си място до късно вечер. За ремонта и средствата за него се бори със зъби и нокти. Една нощ едно парче откъртен цимент го удря по главата. Той е превързан, а на следващия ден отново отива на работа. Интересува се от битовите условия, при които живеят артистите и им помага с каквото може. Не мога да не приведа спомени за него на някои от светилата на театралното изкуство:

Орлин Орлинов: „Гетман заслужава да се разказва за него. Той е културтрегер, а това значи културен стълб!“

Народната артистка Мария Стефанова: „Общуването с него беше като да пиеш от чистия извор!“

Народната артистка Виолета Бахчеванова: „Едно голямо сърце, една голяма душа!“

Не по-малки са заслугите му за операта. Той помага много в развитието на своята землячка Гена Димитрова. Благодарение на него българската опера е популяризирана далеч зад „Желязната завеса“ и поставя представления в Белгия, Холандия, Западна Германия, Италия, Франция и Испания. Когато крал Хуан Карлос го попитал защо трябва генерал да е директор на операта, той отвърнал: „А Вие какво искате, Ваше величество, полковник ли да бъде?“ Когато испански журналисти го питат: „Господин генерал-директор, как си обяснявате, че вие, един генерал, сте директор на Народната опера?“, Гетман изрича думи, които са актуални и днес „Сега в света съществуват два военни блока – Варшавският договор и НАТО. Човечеството ще бъде щастливо, ако тия блокове се разтурят. И аз съм едно доказателство, че ако това стане, генералите няма да останат без работа!“

В края на 1974 г. Гетман и Надя заминават за Чирпан, където Ще честват годишнината на неговия приятел Павел Матев. Преди да тръгнат от София, той ? споделя, че не се чувства добре. Тя го моли да не пътуват, но той ? казва: „Как мога да отсъствам, когато се чества този голям наш поет“ На рождения ден той казва на Надя да се хване на хорото, защото той не може. След края на вечерята отиват с колата на Павел Матев към парк „Аязмото“ в Стара Загора. Гетман мълчи. Само казва: „Ще видиш утре колко е красив изгледът отгоре към Стара Загора!“ Но той не успява да види изгрева. Получава инфаркт. В болничната стая казва на Надя: „Ще знаеш, че никак не се страхувам от смъртта.“ На Нова година той ? поръчва да купи сто карамфила и да ги раздаде на персонала.

Идва шести януари 1975 година. Лекуващият лекар го пита: „Как сте, другарю генерал?“, а Гетман отвръща: „Хвана ми се вяра, че ще прескоча трапа. Друг път ще е.“ Лекарят слага слушалката да преслуша сърцето, но не чува нищо. Точно тогава се пръска сърцето на достойният син на българския народ, легендарният партизански командир, самороден талантлив публицист и културен деец Александър Гетман… И на небосклона на безсмъртните герои изгрява една голяма и ярка червена звезда, която не спира да свети…

Марин Спасов, 6 декември 2024 г.

Източник: probuzhdane.wordpress.com