Забравената прокси война на Великобритания срещу Русия

По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Геополитическият контекст: „Голямата игра“ и параноята за британска Индия

След приключването на Наполеоновите войни и Виенския конгрес от 1815 г. Руската империя се утвърждава като водеща континентална сила в Европа. Позицията на Санкт Петербург се засилва допълнително след поредица от военни победи срещу Каджарска Персия (Туркманчайски договор от 1828 г.) и Османската империя (Одрински мирен договор от 1829 г.). Според съхранените дипломатически документи от този период, по силата на член 4 от Одринския договор Османската империя отстъпва на Русия цялото източно крайбрежие на Черно море — от устата на река Кубан до пристанището свети Николай (сегашна Грузия).

В Лондон тези териториални промени се възприемат не просто като локално изместване на граници, а като пряка заплаха за британския контрол върху субконтинента Индия. Според анализи на британски историци, във Форин офис се формира доктрина, според която руското присъствие в Кавказ е първа стъпка към овладяване на Персия и последващо настъпление през Афганистан. Въпреки че в руските имперски архиви от управлението на император Николай I липсват каквито и да е оперативно разписани планове за сухопътно нахлуване в Индия, британският кабинет под ръководството на лорд Палмърстън действа въз основа на предположението за наличие на такъв намерение.

За защита на британските търговски и колониални интереси Британската империя започва да прилага стратегия за индиректно въздействие. Основният инструмент става подкрепата за планинските племена в Северен и Западен Кавказ, и по-специално черкезките родове, които оказват съпротива срещу установилата се руска администрация.

Информационният фронт: Дейвид Ъркарт и конструирането на „руската заплаха“

Фигурата, която трансформира британската кавказка политика от епизодични разузнавателни събирания в организирана кампания, е Дейвид Ъркарт. Назначен през 1833 г. в британската търговска мисия в Цариград, а по-късно (през 1835 г.) станал секретар на британското посолство в Османската империя, Ъркарт развива мащабна дейност по изграждане на противодействащи мрежи.

Според архивни сведения, през 1834 г. Ъркарт лично извършва нелегално пътуване до крайбрежието на Черкезия. Там той участва в съвети на местните старейшини (хаса). Източниците посочват, че той е един от авторите на т.нар. „Декларация за независимост на Черкезия“, адресирана до европейските държави. Документът съдържа искане за признаване на суверенитет и пряка военна подкрепа срещу Санкт Петербург.

За да подсигури вътрешна стабилност на бунтовническите групи, Ъркарт стимулира приемането на клетвени формули между отделните племена. Счита се, че той инспирира клаузи, предвиждащи смъртно наказание и конфискация на имуществото за всеки местен водач, който влиза в преговори за мир с руските военни власти.

Зад тази дейност стои и медийна кампания. В Лондон Ъркарт започва да издава периодичното списание The Portfolio, в което публикува конфиденциални руски дипломатически грами, придобити по разузнавателен път след Полското въстание от 1830 г. Британският печат, включително издания като The Times и Morning Chronicle, започва систематично да отразява сблъсъците в Кавказ. В тези публикации бойните действия на планинските племена се представят като борба за свобода, докато фактите за вътрешната търговия с роби и междуплеменните набези за плячка се пропускат от медийния дискурс.