Западът само помага на Путин да укрепи властта си

Леонид Рагозин, Jacobin

На събитието „We Shall Not Be Moved“ в Ню Йорк на 21 септември сенаторът Бърни Сандърс изнесе програмна реч, в която разкритикуваше огромния военен бюджет на Съединените щати, възлизащ на трилион долара. Той описа военната индустрия, която изсмуква живота от обществото, като глобален, а не само американски проблем. Ето защо, каза той, прогресивните сили трябва да се противопоставят на войната на Доналд Тръмп в Иран, на геноцида на Израел в Газа и на войната чрез посредници на Обединените арабски емирства в Судан. Ето защо също така „трябва да се обединим и да работим с активисти на ниско ниво в Русия, за да сложим край на катастрофалната война на Путин в Украйна“, заяви Сандърс.

Ако се беше обръщал към аудитория от споменатите руски активисти, коментарът му би изглеждал като неосведомен и неадекватен. На първо място, почти никой от тях не се намира физически в Русия — а надеждите за скорошно завръщане са минимални.

Войната позволи на Владимир Путин да унищожи опозицията и гражданското общество като цяло, принуждавайки огромното мнозинство от засегнатите хора да напуснат страната от страх да не прекарат остатъка от живота си в затвори, където се извършват изтезания. Сандърс може би си представя едно антивоенно движение на ниско ниво, подобно на това, в което е участвал по време на американската война във Виетнам. Но той не се е сблъскал с нищо дори отдалечено подобно на осемгодишната присъда — произнесена ден след речта му — срещу Михаил Антонович от Тюмен в Западен Сибир, който просто е оставил няколко платени „харесвания“ (генериращи минимални автоматични дарения) под публикации в Telegram на проукраински коментатори.

Основният проблем обаче е по-голям. В сърцевината на този конфликт стоят фундаментални фактори, които руските опозиционни активисти не могат по никакъв начин да променят, защото за това би им се наложило да променят самия Запад. В крайна сметка всички те се свеждат до същата тази индустрия за трилиони долари, срещу която се бори Сандърс, и до нейното корумпиращо влияние върху демокрацията, медиите и политическата експертиза в западните страни. Западът в сегашното си безконтролно, шовинистично и склонно към насилие състояние е най-добрата гаранция за Путин срещу всякакво въстание у дома.

Изявленията за разгромяване или разчленяване на Русия, отправени от висши западни политици като настоящата шефка на външната политика на ЕС Кая Калас, постигат малко повече от това да укрепят подкрепата за Путин. Същото важи и за украинските дронове, атакуващи Москва и Санкт Петербург. Руснаците от всички политически убеждения виждат какво правят Съединените щати и основното им прокси спрямо Иран и Газа. Последното, което искат, е да последват примера на украинците и да заменят все още относително комфортния си живот с чужд илюзорен геополитически проект, който игнорира интересите им или е в пряк конфликт с тях.

Когато през октомври 2022 г. членове на Прогресивната фракция в Конгреса изготвиха писмо, в което призоваваха президента Джо Байдън да потърси дипломатическо решение на войната в Украйна, Сандърс заяви, че не е съгласен с този призив, а след това приветства факта, че в крайна сметка писмото беше оттеглено.

Есента на 2022 г. беше идеалният момент за Украйна да преговаря за мир и да предотврати поне още четири години катастрофално опустошение. Украйна току-що беше освободила обширни територии в областите Херсон и Харков, докато руската армия изглеждаше некомпетентна и неподготвена да се изправи срещу силата на украинската устойчивост. Този период понякога се нарича „прозорецът на Мили“ – по името на председателя на Общото командване на въоръжените сили, генерал Марк Мили, който твърдеше, че е имало възможност за постигане на мир, защото, въпреки успеха си, Украйна не е била в състояние да победи Русия военно.

Но администрацията на Байдън се възпротиви категорично на предложението, защото вярваше в това, което Мили смяташе за невъзможно: военното поражение на Русия. Следващата година показа, че Мили е бил прав: украинската контраофанзива от 2023 г., планирана съвместно с американците и британците, се оказа тотален провал. Междувременно Русия възстанови силите си, възобнови настъплението и направи гигантски скок напред по отношение на модернизацията и иновациите на бойното поле, като значително изпревари Запада във войната с дронове.

Как така Сандърс се оказа по-решен да постигне поражението на Русия, отколкото най-висшият генерал на Америка? Може би той се е поддал на дискурса, промотиран от същата военна индустрия за трилиони долари, срещу която се бори, подкрепена от нейните любими аналитични центрове и медии.

Пощадете олигарсите, нападайте активистите

Поне Сандърс заема различна позиция от тази на професионалните войнолюбци по въпроса за руската опозиция. Войнствената общност в Запада има склонност да я възприема като досада: тя затруднява представянето на всички руснаци в най-добрия случай като съучастници на Путин, а в най-лошия – като извънземни чудовища (наричани презрително „орки“), решени да унищожат западната цивилизация. Тази индустрия посвещава усилията си на засилване на поляризацията и заличаване на зоната на сближаване.

Наред с украинските скептици по отношение на войната, като бившата прессекретарка на президента Володимир Зеленски Юлия Мендел, антипутинските руснаци са една от тези зони. Това обяснява защо понякога изглежда, че те биват атакувани с по-голяма готовност от свързани с правителството проукраински и пронатовски онлайн тълпи като „Организацията на североатлантическите приятели“ (или NAFO), отколкото от Кремъл.

Няколко обикновени случая от септември илюстрират отношението на Запада към руснаците, които са против войната, и реалните практики при справянето с тях. Миналата седмица ЕС реши да отмени санкциите срещу двама руски олигарси – Алишер Усманов и Михаил Фридман.

Решението предизвика възмущение сред руските опозиционни фигури. „Оказва се, че за Европа всъщност няма значение дали подкрепяш войната или не, дали си приятел с Путин или му се противопоставяш. В крайна сметка това, което изглежда има много по-голямо значение, е колко пари имаш по банковите си сметки“, написа Юлия Навалная, вдовицата на Алексей Навални, който почина в затвора, след като се върна в Русия, оцелял след почти смъртоносно отравяне.

„Срам за теб, ЕС“, написа Владимир Кара-Мурза, който също е оцелял след опит за отравяне.

Има две причини за тяхното възмущение. Първата се отнася до самите олигарси, поне до Усманов (случаят с Фридман е по-сложен). Активистите от опозицията смятат, че Усманов активно е подпомагал Кремъл в упражняването на контрол върху независимите медии и социалните мрежи чрез закупуването на политически чувствителни медийни активи, като например „Коммерсант“ – голям бизнес вестник, и „ВКонтакте“ – руският еквивалент на „Фейсбук“. Основателят му, Павел Дуров, беше принуден да продаде този актив, след което избяга от Русия и основа „Телеграм“.

Нито Усманов, нито Фридман някога са се противопоставяли публично на режима на Путин и войната в Украйна. Нито един от двамата не е известен с това, че финансира опозицията. Междувременно повечето руски антивоенни изгнаници смятат, че са наказани по-сурово от всеки от олигарсите на Путин, предвид несравнимо по-скромните им финансови средства и практически липсващата правна подкрепа. Те са обект на цяла поредица от санкции и дискриминационни мерки, въведени от Съединените щати, ЕС и отделните му държави-членки срещу руски граждани, които изглеждат по-скоро продиктувани от ксенофобия и отмъщение, отколкото от каквато и да е обосновка, свързана с войната.

Помолена да коментира реакцията на Навалная, официалната представителка на ЕС Ариана Подеста нападна руснаците като цяло: „От самия руски народ зависи дали ще има правителство, което подкрепя тази война, или не. Следователно, ако руските граждани усещат последиците от тази война от първа ръка, те имат възможността да предприемат действия срещу нея в собствената си страна.“

„Не мога да намеря учтиви думи, с които да отговоря на това“, написа Кара-Мурза в Туитър в отговор.

Сенатор Сандърс без съмнение вярва, че руските „активисти от народа“ трябва да са истинските патриоти на страната си, които искат по-добър живот за руския народ след падането на диктатурата на Путин. Но това определено не е видът руски активисти, които Западът се стреми да подкрепи на практика.

На 3 септември Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) реши да отхвърли 879 дела срещу руската държава, заведени от руски граждани, сред които се открояват именно същите антипутински активисти, за които говореше Сандърс. Русия беше изключена от Съвета на Европа – организацията, под чиято егида работи ЕСПЧ – през 2022 г., така че съдът реши, че дори жалбите, подадени преди тази дата, не заслужават разглеждане.

Пържени лукчета

В началото на тази година Парламентарната асамблея на Съвета на Европа създаде делегация на руската опозиция, известна като „Платформа за диалог с руските демократични сили“. Някои от нейните членове изразиха несъгласие с това решение и изготвиха обръщение срещу него. Но по-голямата част от делегацията, включително личности като шампиона по шах Гари Каспаров, не подкрепиха тази стъпка. За да се разбере защо, си струва да се разгледа как е била създадена платформата.

Още от самото начало нейното формиране беше обгърнато от скандали. За начало, тя беше ръководена от бившия шеф на естонското разузнаване Еерик-Нийлес Крос, чиито възгледи за руснаците като цяло бяха отразени в неотдавнашен туит, показващ ксенофобска реклама на естонски производител на месо, която възхвалява предимствата на печенето на „лук“ (обидно изражение на естонски език за руснаците, както любезно обясни Крос).

Когато платформата се създаваше, Крос се постара да изключи единствената опозиционна сила, която има реална подкрепа в Русия – Фондацията за борба с корупцията (ФБК) на Навални. Повечето членове бяха осигурени от неофициална мрежа, свързана с избягалия олигарх Леонид Невзлин, който понастоящем е израелски бизнесмен и акционер във вестник „Хаарец“.

Личности, свързани с мрежата на Невзлин, заемат радикална проукраинска позиция, като например подкрепят неонацисткия „Руски доброволчески корпус“, който се сражава на страната на Украйна под егидата на украинското военно разузнаване. Членове на тази единица управляват неонацистката платформа „Wotan Jugend“, която разпространи руския превод на манифеста, написан от извършителя на масовото убийство в Крайстчърч.

Но проблемът, свързан с подкрепяните от Невзлин личности, е по-дълбок. През 2024 г. ФБК публикува разследване, в което обвинява Невзлин в организирането на насилствено нападение в литовската столица Вилнюс срещу Леонид Волков – високопоставен член на ФБК и дългогодишен съюзник на Навални. Преди изгонването си от Русия ФБК проведе новаторски разследвания за корупция, насочени срещу Путин и неговото обкръжение. Въпреки това Крос напада ФБК след публикуването на това разследване, като твърди, че организацията дублира работата на полицията в демократичните държави.

За съжаление, полската прокуратура повдигна обвинения срещу юридическия сътрудник на Невзлин, който потвърди пред следователите участието на олигарха, макар че по-късно оттегли показанията си в съда.

Тези истории едва ли са революционни, а просто се прибавят към и без това огромната купчина въпроси към Запада относно войната в Украйна.

Без съмнение има по-належащи проблеми. Каква е по-дълбоката мъдрост в това да се си затварят очите пред бруталната мобилизация в Украйна (известна като „бусификация“), дори когато видеоклипове от минувачи ежедневно предлагат разтърсващи доказателства за това какво означава това за онези, които са насилствено набирани в армията? Как изтласкването на руския език от публичното пространство в Одеса — град, който е създал уникална, повлияна от еврейската култура рускоезична култура, обхващаща всички видове изкуство — помага на украинската кауза? Какъв е смисълът да се преструваме, че бившите скинари не играят никаква роля в Украйна, докато те командват цели армии с ясно изразена крайнодясна идеологическа ориентация? Защо Украйна трябва да продължава да кърви в името на разширяването на НАТО, когато би могла да излезе от войната при много по-добри условия съгласно Минските споразумения или рамката за уреждане, изготвена от Украйна и Русия в Истанбул през пролетта на 2022 г.? Или, всъщност, по време на „прозореца на Мили“, когато сенатор Сандърс избра да застане на страната на привържениците на мотото „да се борим с Русия до последния украинец“ от типа на Линдзи Греъм?

Най-важният въпрос е дали, като помага на Украйна, Западът насърчава своите декларирани ценности, като демокрацията и правата на човека — или просто преследва империалистичен геополитически проект, в който членовете на руската опозиция, но най-вече украинците, трябва да се задоволят с ролята на „полезни идиоти“ и „пушечно месо“, докато техните страни биват унищожавани. Дали Западът наистина вижда Путин и неговите олигарси като свои смъртни врагове – или по-скоро като партньори в доходния и взаимноизгоден бизнес с разпалването на войни?

Това е въпросът, на който американските прогресисти трябва да отговорят, преди да насърчават руската опозиция да щурмува Кремъл.

*Леонид Рагозин е независим журналист, базиран в Рига. Работил е за BBC, отразявал е украинския конфликт за западни медии и е съавтор на десетки пътеводители на „Lonely Planet“.