Заровени полуживи край Топчийско

На 2 юли 1944 г. — десет седмици преди края на войната в България — край малкото руенско село Топчийско в Бургаска околия се случва трагедия, за което думата „разстрел“ е недостатъчна. Двадесет и трима души — партизани и ятаци от отряд „Народен юмрук“ — са изкарани, убити и заровени в земята. Някои от тях — полуживи. Не е грешка, не е хиперболизация. Заровени полуживи е документираният факт, запазен в свидетелствата на оцелели и в архивните материали от онова горещо лято.

За да се разбере какво се е случило на 2 юли, трябва да се върнем назад с две седмици.
На 19 юни 1944 г. в сражение в местността Балабан дере, край селата Голица и Козичино в Айтоска околия, отряд „Народен юмрук“ попада в обкръжение по време на лятната правителствена офанзива срещу партизанското движение. В неравния бой загиват осем партизани, начело с командира на отряда Николай Лъсков. Запалени и унищожени са 19 партизански къщи — домовете на ятаците, хранили и укривали бойците. Репресиите са незабавни, безпощадни и без избирателност: кой е помагал, кой е укривал, кой е носил храна — всички попадат под един и същ жандармерийски гребен.
В дните след сражението заловените партизани и ятаци са събирани, разпитвани и изтезавани. На 22 юни 1944 г. — само три дни след сражението — край село Добра поляна, Айтоско, след нечовешки мъчения и без съд и присъда, са разстреляни първата група: партизаните Георги Тодоров, Илия Долапчиев, Киро Киров и Христо Тонозлиев, заедно с ятаците Мехмедали Мехмедов, Мехмед Махмудов, Али Алиев и Мехмед Топалов. Осем живота, наредени в ров, заради хляб, подслон и мълчание пред жандармерията.
Десет дни по-късно — на 2 юли 1944 г. — идва редът на останалите. Край село Топчийско, Руенско, двадесет и трима партизани и ятаци са разстреляни и заровени. Полуживи. Методът носи свой вид преднамереност — той не е просто жестокост, той е послание. Послание към всеки, който е мислил да помогне, да скрие, да занесе хляб, да не каже. Именно в тази нощ Яна Лъскова — съпругата на убития командир, заловена няколко дни по-рано — е сред разстреляните край Добра поляна. Тя е на 31 години. Съпругът й е убит на 19 юни. Между двете смърти — тринадесет дни.
Всичко това се случва не на фронт. Не в окопи. В Бургаска околия, в малки балкански села, сред хора, познаващи се от поколения. Извършителите се прибират вкъщи след всяка акция. Жертвите остават в земята.
Два месеца по-късно, на 2 септември 1944 г., правителството на Иван Багрянов — изпратило жандармерията в Балабан дере и Топчийско — пада. На 9 септември идва редът и на наследника му Муравиев — свален с преврата на Отечествения фронт.. Оцелялата група на отряд „Народен юмрук“, ръководена от политкомисаря Михаил Дойчев, се свързва с отряд „Васил Левски“ и оцелява до края. Паметниците в Добра поляна и Топчийско са построени след 9 септември и стоят и до днес — мемориален комплекс „Народен юмрук“ край Топчийско, с обелиск и имената на загиналите.
Двадесет и трима души, заровени полуживи край едно малко Бургаско село на 2 юли 1944 г. — десет седмици преди края. Десет седмици, които са им стрували всичко.