Защо младата Земя е въртяла денонощието си за едва четири часа

В геоложките архиви има едно огромно, прашно празно място, което повечето академични учебници старателно заобикалят. Опитите да се обясни как планетата ни е създала гранитните си континентални плочи преди близо четири милиарда и половина години обикновено приключват с абстрактни теории за астероидни бомбардировки или прекалено ранно задвижване на тектоничните плочи. Само че теренът и оцелелите древни циркони показват химическо разнообразие, което просто не се връзва с нито един стандартен модел на бавно охлаждаща се магмена топка. Проблемът на повечето изследователи е, че третират ранната Земя като статична сфера, забравяйки физиката на началния двигател: скоростта на въртене.

След гигантския сблъсък с протопланетата Тея — събитието, което изхвърля материала за образуването на Луната — Земята изпада в състояние на кинетичен шок. Планетата започва да се върти толкова бързо, че денонощието е траело между два и пет часа. Това означава центробежни сили, които буквално сплескват геоида. На екватора планетата се издува, докато полюсите се сплескват, превръщайки я в небесен обект, който в крайните си геометрични стойности е бил почти двойно по-широк по оста на екватора, отколкото от полюс до полюс.

В този ранен стадий гравитацията на екватора е частично неутрализирана от мощния центробежен момент. Топлинният режим на дълбочинната мантия и магменият океан реагират на тази деформация по единствения възможен начин: твърдата коричка, която прави първи опити да кристализира, трупа плътност и дебелина именно около екваториалния издутител, докато на полюсите остава тънка и чуплива.

Този динамичен баланс обаче е бил временен. Луната, която по онова време се е намирала много по-близо до нашата повърхност, започва да упражнява чудовищно приливно триене. В продължение на десетки милиони години гравитационната спирачка на спътника забавя ротацията близо дванадесет пъти до познатите ни днес 24 часа. Когато една сплескана сфера започне да намалява оборотите си, тя физически се опитва да се върне към формата на правилно кълбо. А това означава колосално преразпределение на повърхностната маса.