Защо земята под краката ни гори с десетилетия и никой не може да я угаси

Тектонични разломи, метан и границите на съветската геология

Терминът „вечен пламък“ звучи по-скоро като метафора от класическата литература, отколкото като научно определение. В реалността става дума за елементарна химична реакция: подпочвени газови джобове или въглищни пластове, влизащи в контакт с атмосферния кислород през естествени пукнатини или изкуствено създадени сондажи. Когато налягането в пласта е достатъчно високо, а скалната маса над него е пореста, горивният процес не изисква нищо повече от първоначален импулс.

В планината Янарташ на територията на днешна Турция този процес продължава от векове поради специфичната структура на магмените скали. Наличието на метанови емисии, смесени с малки количества водород и катализирани от никелови и хромови съединения в скалната матрица, поддържа горенето дори при ниски температури и висока влажност. Хеленистичните текстове и по-късните записки на Марко Поло приписват на тези зони свръхестествен произход, но архивните геодезически проучвания показва, че става въпрос за стандартни дегазационни коридори на тектонична плоча.

Много по-интересен от гледна точка на оперативната логистика е случаят с кратера Дарваза в пустинята Каракум. През 1971 година съветска геологопроучвателна експедиция прави сондаж в района на Централнокаракумския Arch. Инженерите стъпват върху подземна каверна с високо съдържание на природен газ. Структурната нестабилност на горния слой води до срутване на сондажното оборудване и образуване на кратер с диаметър над 60 метра и дълбочина около 20 метра.

За да бъде предотвратено обгазяването на близкото селище с сероводород и метан, взетото тогава решение е класическо за епохата: запалване на изтичащия газ с дива надежда, че налягането ще спадне за броени дни. Изчисленията на тогавашните хидрогеолози обаче пропускат мащаба на подхранващата газова леща. Повече от петдесет години по-късно пламъкът продължава да гори, консумирайки хиляди кубични метри метан денонощно.

През 2013 година канадският изследовател Джордж Коронис слиза на дъното на кратера със специализирано термозащитно оборудване и взема почвени проби. Анализът показва наличие на бактериални среди, класифицирани като термофилни екстремофили. Това откритие бе съобщено като медийна сензация, но от биологична гледна точка то просто потвърждава, че органичният живот адаптивно заема всяка ниша, в която има стабилен температурен gradient и химичен substrat.

Опитът за затваряне на подобни обекти винаги се сблъсква с един и същи проблем: икономическата нерентабилност спрямо техническия риск. За да се загаси кратер като Дарваза, е необходимо или пробиването на наклонени облекчителни сондажи за изпомпване на газа от дълбочина, или извършването на контролиран подземен взрив за срутване на захранващите канали. И двата метода изискват инвестиции за десетки милиони долари, които държавният бюджет на Туркменистан предпочита да спести, превръщайки обекта в евтина туристическа дестинация, въпреки загубата на търговски газ. Подобни казуси с подземно горене бележат и други критични точки, както показва хрониката в материала за промишлени аварии и екологични щети.