Жената, вградила сянката си в телевизията

На 1 юли 2011 г., в единадесет часа сутринта, в болница „Пирогов“ след поредна операция издъхва Васа Ганчева. Два месеца по-рано, в навечерието на 65-ия си рожден ден, тя е казала пред „24 часа“: „Ще празнувам в тесен семеен кръг, нищо че ми се събират няколко юбилея — 40 години телевизионна дейност, 10 години тв критика, 5 години авторско предаване.“ Изречено с онова нехайство към собствения мащаб, с което хората, наистина направили нещо значимо, обичат да представят заслугите си. Четиридесет години телевизия — не е малко. Не е и скромна равносметка.

Васа Лалева Ганчева е родена на 29 април 1946 г. в София в семейство, на което интелектуалността е фамилна традиция, а не придобита позиция. Баща й Лалю Василев Ганчев (1914–1981) е деец на БЗНС, общественик и дипломат. Майка й Надя Александрова Ганчева (1915–1984) е известна журналистка и дългогодишна главна редакторка на списание „Лада“. По-голямата й сестра — Вера Ганчева (1943–2020) — е литературовед, есеист, университетски преподавател и преводач. Семейство, в което книгите са мебел, а думите — ежедневна материя. От баща й двете дъщери наследяват една от най-големите частни библиотеки в страната, включваща редки екземпляри на антикварни издания. „Страстната любов към книгите наследих от татко“, казва Васа, „а от мама — отношението към изяществото.“
Изпращането на Лалю Ганчев като посланик в скандинавските страни е за него вид дипломатическа изолация от родната среда, но за двете му дъщери — истински шанс. В Стокхолм младата Васа учи история и теория на театъра и киното в Кралската академия — и там се докосва до хора, чиито имена по-сетне ще стоят върху преведените от нея книги и пиеси. Харолд Пинтър, Жан-Пол Сартър, Артур Лундквист, Петер Вайс, Мартин Лутър Кинг са минали покрай нея в онова шведско десетилетие, в което тя е усвоявала езика, пространствата и начина на мислене на Севера. Шведският й е ставал все по-добър, приятелите — все повече, пътуванията из Скандинавия — все по-чести.

Завърнала се в България, Васа Ганчева постъпва в БНТ през 1972 г. и кариерата й в телевизията започва в редакция „Информация и публицистика“ — режисьор на предаванията „Всяка неделя“, „Панорама“, „Екран“, „Младост“. После идват седем години работа над обзорното седмично предаване за култура „Журнал ЛИК“ — едно от малкото места в социалистическата телевизия, в което естетиката е имала реална тежест. В БНТ тя работи почти непрекъснато до смъртта си, общувайки и сътрудничейки с журналисти и публицисти от ранга на Иван Гарелов, Кеворк Кеворкян, Николай Конакчиев, Тома Томов, Марко Семов. „Вградила съм си сянката в нея“, казва за телевизията — изречение, което е едновременно изповед и точна метафора.
Новогодишните програми на БНТ в продължение на дълги години са нейно дело. Предаванията „С Вас е Васа“ и „Вкусът на живота“ са авторски проекти, в чиито заглавия личи онзи вид самоирония, позволена само на хора, достатъчно сигурни в собствения си вкус. Режисира документалните филми „Залог за Анджела“ (1971), „Мафията“ (1972) и „Откъслеци — Любомир Левчев на 70 години“ (2005).
Но може би най-трайният й принос е в телевизионната критика и публицистика. В рубриката „Телевизионни мистерии“ на вестник „Труд“, поддържана дълги години, тя не просто анализира медийното съдържание — тя води война срещу безвкусицата и халтурата с онзи вид безкомпромисност, с която критикът, минал лично през занаята, е в правото си да съди. Тази позиция продължава в публикации в „Уикенд“ и в многобройни радио и телевизионни участия. Енергична и безкомпромисна — определението, с което всички, писали за нея приживе, са намирали за задължително.

Преводаческото й дело е отделна глава. От шведски превежда Ингмар Бергман, Кнут Хамсун, Май Шьовал, Хенинг Манкел, Стиг Ларшон, Камила Лекберг, Ингер Фримансон и редица други — имена, без чиито преводи библиотеките на поколения български читатели биха изглеждали различно. В Театър 199 „Валентин Стойчев“ е преводач на две пиеси на Ингмар Бергман — „Есенна соната“ и „Сарабанда“. За тези заслуги е удостоена с българо-шведската литературна награда „Артур Лундквист“ (1988).
Последните години от живота й минават в компанията на сестра й Вера и на котарака Хохо — нейния медиен партньор, по собствените й думи. Живее скромно. „Най-хубавите ще бъдат следващите 65 години“, казва на рождения си ден. Остават й два месеца.
През 2013 г. приятели и почитатели учредяват фондация на нейното ime, присъждаща ежегодни награди на млади творци в областта на телевизионната критика и публицистика, на културната журналистика и на художествения превод от скандинавски езици. Добър начин да се погрижиш за бъдещето — дори след като сам не можеш да го видиш.