Животът и жертвата на един копривщенски комунист

Борис Иванов Дишлиев е роден в Копривщица – град, дал на България революционери, будители и хора с неспокоен дух. Но както при мнозина негови съграждани, бедността го принуждава още млад да напусне родното място в търсене на препитание. Пътят му първо го отвежда в София, а по-късно в Пловдив – двата града, в които не само изгражда живота си, но и оформя политическите си убеждения.
В столицата Дишлиев работи каквото намери, но не престава да се самообразова. Именно тогава се зараждат и левите му възгледи, които постепенно определят целия му житейски път. По-късно се установява в Пловдив, където открива малка книжарница с името „Пчела“. Тя бързо се превръща в нещо повече от обикновен търговски обект – става място за срещи и разговори на комунистически дейци от града. Сред хората, с които се сближава, са Васил Коларов, Никола Гълъбов, Стефан Кираджиев и Брайко Хаджилуков.
Освен с политическата си дейност, Борис Дишлиев се откроява и с артистичните си заложби. Надарен декламатор и самодеец, той активно участва в културния живот на Пловдив. С времето авторитетът му нараства и е избран за член на Окръжния комитет на БКП. Именно тогава книжарницата му привлича вниманието на полицията. При извършен обиск властите откриват укрити взривни материали и партийна литература – доказателства, които окончателно го превръщат в мишена.

На 19 ноември 1919 г., малко след края на Първата световна война, на площад „Джумаята“ в Пловдив се провежда протестна демонстрация. Борис Дишлиев е сред водачите на челната колона, която пробива полицейския кордон, за да може митингът да се състои. Докато държи реч пред събралото се множество, конната полиция открива огън по демонстрантите. На място загиват Борис Дишлиев, Стамат Матанов, Никола Фурнаджиев, Райна Костова и Божана Фурнаджиева, а още 35 души са ранени.
Така Дишлиев си отива млад, превръщайки се в първата жертва, която Копривщица дава в борбата за по-добър живот на работническото съсловие. Кървавата разправа предизвиква силно обществено възмущение, а проведените по-късно през годината избори показват ясно настроенията на пловдивския пролетариат.
Паметта за него не остава само в историческите хроники. Тя се предава и в собственото му семейство.

Неговият внук Радко Дишлиев, роден през 1951 г. в Пловдив, завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1975 г. и се превръща в един от познатите актьори на своето поколение. Играе на сцените на Драматичния театър в Стара Загора, Театъра на Българската армия и „Сълза и смях“, а дълги години участва и във фестивала на хумористичната и сатирична песен по Българското радио.
Именно Радко Дишлиев посвещава на своя дядо стихотворението „На дядо ми Борис Дишлиев“ – личен и емоционален поклон към човек, чийто живот завършва трагично, но чието име остава живо както в семейната памет, така и в историята на българското ляво движение.