10 януари 1997 г. – между глада, отчаянието и голямата подмяна

Всяка година, когато календарът стигне до 10 януари, България си спомня. Не с тържества и речи, а с едно особено мълчание, в което се връщат студът, празните магазини и усещането за рухнала държава. Това не е просто историческа дата, а преживяване, което беляза цяло поколение и остави дълбока следа в общественото съзнание.

Зимата на 1996–1997 г. беше зима на оцеляването. Хиперинфлацията унищожи спестяванията на милиони, левът се обезцени до абсурдни нива, а всекидневието се сведе до сметки как да се изкара денят. Магазините бяха празни или недостъпни, не защото нямаше стоки, а защото хората нямаха пари. В паметта остават конкретни картини – самотен кренвирш, стоящ седмици във витрина в Студентски град, защото бедните студенти нямат пари да си го купят. Питки от брашно и вода, печени вечер след безсмисления работен ден, в който всичко, което си изкарал на другия ден е вече обезценено и т. н. Майки и бащи оставаха без работа, деца растяха с усещането, че несигурността е нормалното състояние в България.
Това напрежение избухна на 10 януари 1997 г. Хора от цялата страна се събраха пред Народното събрание. Не ги водеше политическа програма, а гневът от унижението и страхът за утрешния ден. Събирането бързо прерасна в сблъсък.

Обезумял от безизходица народ атакува сградата, която символизираше провала. Отвътре се барикадираха управляващите, навън полицията използва сълзотворен газ. Имаше ранени, имаше преследвания, имаше насилие. По екраните протестиращите бяха заклеймявани като лумпени – познат рефлекс на властта в момент на загубен контрол.
Малко се говори за това колко близо страната беше до още по-тежък сценарий. В онези дни армията беше в пълна бойна готовност. Войници с пълно снаряжение бяха товарени по камиони, обикаляха барикадите, готови за заповед, която можеше да противопостави държавата на собствения ? народ. Тази заповед така и не дойде, но самият факт, че е била възможна, показва колко крехка беше границата между протест и катастрофа.

С годините официалният разказ за онези събития започна да се пропуква. Образът на Жан Виденов – дълго представян еднозначно като символ на провала – днес се разглежда все по-често през друга призма. Не като идеализиран герой, а като премиер, който напусна властта без лични богатства, без имоти и без охолен живот. Като човек, отказал бърза приватизация на определени държавни активи и противопоставил се на натиска за шокови реформи, от които населението още повече щеше да обеднее. Като политик, който назова процесите с истинските им имена и говореше за „нови чорбаджии“.

В обществената памет все по-настойчиво се връща въпросът дали 10 януари беше само спонтанен бунт или и добре използван момент. Протестът беше истински, гладът – реален, отчаянието – неподправено. Но последиците от него не отидоха при онези, които мръзнеха по площадите. След събитията започна ускорена приватизация, предприятия бяха продадени, унищожени или нарязани за скрап, стотици хиляди хора останаха без работа, а нова икономическа прослойка се роди не от труд и предприемачество, а от достъп до власт и ресурси.

Днес, десетилетия по-късно, когато погледнем кой притежава активи, кой е работодател и кой е натрупал първите си милиони именно в този период, въпросите стават още по-неудобни. Много от онези, които излязоха на протест с надежда за по-добър живот, останаха в същото социално положение или напуснаха страната. А България така и не направи истинска равносметка за прехода – без лустрация, без ясно назовани отговорности, без справедливост.

Затова 10 януари 1997 г. не е просто спомен. Това е годишнина, която разделя. За едни – денят на спасението. За други – началото на голямото разграбване. Общото между тези две гледни точки е признанието, че тогавашният гняв беше оправдан, а кризата – реална.
И докато всяка година тази дата се връща в календара, тя напомня не само за миналото, но и за настоящето. Защото гладът и студът може да са били през 1997 г., но въпросът кой печели от кризите и кой плаща цената им остава болезнено актуален и днес.