9 СЕПТЕМВРИ И НЕУДОБНАТА ИСТОРИЯ: България беше съюзник на Хитлер, а антифашизмът днес стана „мръсна дума“
Има няколко думи, свързани с 9 септември, които днес сякаш предизвикват почти автоматичен политически рефлекс. Достатъчно е да кажеш „антифашистка съпротива“, „партизани“ или „Отечествен фронт“ и разговорът много бързо престава да бъде исторически и се превръща в идеологически.
Но историята не може да бъде сведена нито до лозунг от времето на социализма, нито до лозунг от времето след него.
На 9 септември 1944 г. властта в България е завзета чрез преврат от Отечествения фронт, а начело на новото правителство застава Кимон Георгиев. В коалицията участват комунисти, представители на „Звено“, земеделци и социалдемократи. Същевременно събитията се развиват при решаващото военно присъствие на СССР: на 5 септември Съветският съюз обявява война на България, а Червената армия навлиза в страната на 8 септември. Този контекст не може да бъде изтрит от разказа за 9 септември.
Но не може да бъде изтрита и другата половина от историята.
На 1 март 1941 г. Царство България се присъединява към Тристранния пакт. Така държавата официално се нарежда сред съюзниците на нацистка Германия, фашистка Италия и Япония.
През декември същата година България обявява война на Великобритания и Съединените щати.
Това не е интерпретация. Това са събития, записани в документите на Втората световна война.
И именно тук започва неудобният разговор.
Днес все по-често участниците в българската съпротива се описват поголовно като „терористи“, „бандити“ и „престъпници“. Историческата картина обаче е значително по-сложна. Сред партизаните безспорно има комунисти, чиято политическа цел далеч надхвърля просто борбата срещу Германия. Но същевременно съпротивителното движение в България е част от по-широката военна конфронтация между Оста и Съюзниците.
Едно име е достатъчно, за да покаже колко трудно тази история може да бъде натъпкана в удобни политически определения.
Майор Франк Томпсън.
Британски офицер, изпратен в България във връзка с дейността на британското Управление за специални операции и контактите с българската съпротива. Томпсън е заловен и екзекутиран през юни 1944 г.
Ако всички български партизани са били просто криминални „терористи“, възниква очевидният въпрос: какво прави британски офицер сред хората, които се борят срещу властта в държава, съюзена с Германия?
Отговорът е неудобно прост.
Великобритания воюва с Германия. България е съюзник на Германия и е обявила война на Великобритания. За Лондон подкрепата за съпротивителни движения на територията на държави от германската сфера е част от войната срещу Оста.
Това не превръща автоматично всеки партизанин в герой. Както и присъединяването към Тристранния пакт не превръща автоматично всеки български държавник или войник от периода в нацист.
Историята просто е по-сложна от политическите етикети.
След септември 1944 г. България обръща оръжието срещу Германия. Българската армия участва в бойни действия срещу Вермахта и дава хиляди жертви. Български войници загиват при Страцин, Стражин, Куманово, Драва и в други сражения.
Тези хора също са част от националната ни история.
Както са част от нея и жертвите на последвалите репресии, Народния съд и установяването на комунистическата диктатура.
И точно тук е голямата грешка на днешните политически спорове: опитът едната историческа истина да бъде заличена с другата.
Престъпленията и репресиите след 9 септември не могат да променят със задна дата факта, че България се присъединява към Тристранния пакт през 1941 г.
Също както антигерманската съпротива преди 9 септември не може да бъде използвана като оправдание за всички репресии, извършени след идването на Отечествения фронт на власт.
Във Франция Съпротивата е част от националната памет. В Италия антифашистката съпротива е сред основните елементи на следвоенната политическа идентичност. В редица европейски държави хората, воювали срещу нацизма и фашизма, остават част от историческия разказ за разгрома на Оста.
В България обаче думата „антифашист“ понякога сякаш сама по себе си се превърна в обвинение.
И тогава възниква въпросът.
Как можем да почитаме Чърчил и Рузвелт като лидери на свободния свят, но едновременно да обявяваме без разграничение за престъпници всички онези, с които съюзническите структури са установявали контакти и които са действали срещу държава от германския лагер?
Как можем да говорим за победата над нацизма, но да се държим така, сякаш българското присъединяване към Тристранния пакт е някаква незначителна бележка под линия?
И обратното: как можем да говорим за антифашизма, без да признаем репресиите, политическото насилие и ликвидирането на демократичния плурализъм след 9 септември?
Не можем, ако искаме история, а не пропаганда.
9 септември може и трябва да бъде обсъждан. Може да бъде осъждан заради преврата и последвалото установяване на комунистическа диктатура. Може да бъде разглеждан и в контекста на окончателното обръщане на България срещу нацистка Германия.
Но едно не може да бъде променено със задна дата.
Нацистка Германия загуби Втората световна война.
Антихитлеристката коалиция победи.
А България от март 1941 г. до септември 1944 г. беше съюзник на Германия.
Това е неудобният исторически факт, който нито комунистическата, нито антикомунистическата пропаганда могат да заличат.
Светослав Трайков
Post Comment