България към персите: Скъпи иранци, България не е съюзник на Тръмп и Израел, а заложник
В последните години светът все по често изглежда разделен на лагери, в които малките държави рядко имат право на собствен глас. България е една от тези държави. Формално тя е част от различни съюзи и геополитически блокове, но реалността за много българи е различна. Мнозина усещат, че решенията, които се представят като национална позиция, често се вземат под натиск отвън. В такива моменти се появява усещането, че страната не е съюзник по избор, а по принуда.
Когато в медиите се говори за конфликти, санкции и военни операции, обикновено се цитира позицията на правителствата. Но между думите на политиците и чувствата на обикновените хора често има огромна пропаст. В България има много хора, които гледат на случващото се в Близкия изток не през призмата на геополитиката, а през човешката болка. Те виждат не карти и стратегии, а семейства, деца и разрушени домове.
Затова все по често се чуват гласове, които казват ясно, че българският народ не желае омраза между народите. Много българи не се чувстват част от враждата между велики сили и регионални играчи. Те не виждат в иранците врагове, а хора, които живеят, работят, обичат и се тревожат за децата си по същия начин както всички останали.
В такива моменти човешката солидарност излиза на преден план. Когато по света се говори за бомбардировки, заплахи и военни действия, има хора, които просто се молят това да спре. Те мислят за децата, които растат в страх, за майките и бащите, които се тревожат дали утре ще има мир. Тази съпричастност не е политика. Тя е човешка реакция към страданието.
Много българи са израснали с убеждението, че вярата трябва да води към състрадание, а не към разделение. В християнската традиция съществува проста, но силна идея, че любовта към ближния стои над всяка граница, религия или националност. Затова не е изненадващо, че хората се обръщат към молитвата, когато виждат страдание далеч от дома си.
Тези чувства рядко попадат в официалните дипломатически изявления. Но те съществуват и се споделят тихо между хората. В социалните мрежи, в разговори между приятели, в църкви и домове много хора изразяват надежда, че народите няма да бъдат превърнати в врагове един на друг.
В крайна сметка политиката се променя, съюзите се пренареждат, а геополитическите стратегии идват и си отиват. Това, което остава, е човешката памет за това кой е проявил състрадание и кой е пожелал мир. И в този смисъл има българи, които искат едно просто послание да бъде чуто далеч отвъд границите на страната им. Че въпреки всичко има хора, които се молят за мир, за живот и за това децата навсякъде по света да растат без страх.
Post Comment