Българското село умира пред очите ни: Останаха старците, бурените и спомените

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Завръщането към родното село често изглежда като завръщане към сигурността, детството и времето, когато хората са били по-близки един до друг. Но за поета и писател Николай Милчев срещата със селото от спомените се оказва болезнен сблъсък с една напълно различна действителност.

В свой емоционален текст той описва личните си „селски страдания“ и разказва как мястото, което е пазил в паметта си като символ на близост и човечност, постепенно се е променило до неузнаваемост.

Когато се връща от София, Милчев решава да стегне старата семейна къща. Покривът трябва да бъде ремонтиран, стените освежени, а домът отново да придобие облика, който помни.

И точно тогава започва да разбира колко много се е променило всичко.

Той си спомня как през 1968 г., когато семейството му строи къщата, хората от селото идват да помагат доброволно. Никой не пита колко ще му бъде платено. Съседството и взаимопомощта са били естествена част от живота.

Днес картината според него е друга. Завърналият се от София човек вече е възприеман като някой, от когото могат да бъдат изкарани пари. Вместо помощ идват сметки, надценки и хитруване.

Един от примерите, които Милчев дава, е почти комичен, ако не беше толкова тъжен. Обикновен найлон, който според него струва четири лева, му бил продаден за пет пъти по-висока цена.

Но парите са само повърхността на проблема.

По-болезнената промяна е в самите хора.

По улиците писателят среща своите някогашни съученици, но сякаш вижда техните родители. Времето е минало толкова бързо, че момчетата и момичетата от детството вече приличат на своите бащи, майки, баби и дядовци.

А някои от приятелите вече ги няма.

Селото е остаряло заедно с хората си.

Младите са заминали. По прозорците могат да се видят символи на държавите, в които децата и внуците на местните са потърсили друг живот. Семействата са разделени от хиляди километри, а къщите постепенно остават без постоянни обитатели.

Някога работещите предприятия са се превърнали в развалини. Там, където хората са ходели всяка сутрин на работа, днес растат бурени.

Това за Милчев е една от най-силните картини на обезлюдяването.

Изчезването на работата е последвано от изчезването на младите хора. След тях остават родителите, празните къщи и спомените за времена, когато селото е било истинска общност.

Постепенно много населени места се превръщат в своеобразни сезонни селища. През определени периоди идват хора, отварят се къщи за гости, купуват се имоти, а след това отново настъпва тишина.

Но зад привидното спокойствие Милчев вижда друго: загубата на връзките между хората.

Роднините са далеч. Съседите вече не са онова, което са били. Старите приятелства се разпадат или просто изчезват заедно с хората.

Самият автор прави и горчива равносметка на политическите си надежди.

Той признава, че някога е вярвал в комунизма. След това се е опитал да повярва в демокрацията. Годините обаче са го направили все по-недоверчив към големите обещания и към хората, които ги произнасят.

В крайна сметка разочарованието му не е просто от една политическа система или от друга. То е от усещането, че обикновеният човек постоянно чака по-добър живот, докато времето му постепенно изтича.

Дори църковната камбана вече не звучи както преди.

Реката край селото ту пресъхва, ту приижда. Пътеката към манастира е обрасла. Местата, които някога са били част от ежедневието, постепенно се превръщат само в спомени.

И все пак животът продължава.

По улиците минават стари автомобили и моторетки. Млади хора се смеят, говорят високо и живеят така, сякаш времето е безкрайно.

Милчев гледа тази картина със смесено чувство на тъга и разбиране. Защото някога и неговото поколение е било младо и също не е мислело какво ще завари след десетилетия.

Точно в това се крие и най-силното послание на разказа му.

Българското село не изчезва изведнъж. То си отива къща по къща, човек по човек, приятелство по приятелство. Първо затваря фабриката, после заминават младите, след това опустява училището, а накрая някой се връща след много години и открива, че мястото е същото само на картата.

Кладенецът от детството още е там.

Само отражението в него вече е друго.