Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Гара Искър – голямата соц промишлена зона на София. Минало, настояще, а бъдеще?!

Може ли да бъде емоционално едно завръщане назад във времето, когато се „наливаха основите” на зрелия социализъм? И могат ли емоционалните реминисценции да заменят липсата на прагматизъм? На добрите стопански практики? На естетиката на градската среда, която ни обгражда отвсякъде?
Ще ви разкажем за източната промишлена зона на София, работническата гара Искър, водени и от преминаващото вече умиление към спомените, които може да има едно момче, израснало на три метра от железопътната линия София-Пловдив и на десетина от големия мост над река Искър. Този интересен като конструкция мост още пази спомена за тежкотоварното движение и грохота от преминаването на 1000-тонните влакови композиции, които разнасяха по света продукцията на заводите от промишлената зона…

Днес гигантите на социалистическата икономика са тъжно притихнали и само предприемчиви люде тук-там са отворили малки фирми в огромните им халета.
Трамвай 20 – от големия център на столицата до промишлената зона, почти винаги е празен. Още по-празни са вагоните по едно ново трасе, по което се движи трамвай 23. Няма хора. Промишлените предприятия на гара Искър даваха прехрана на повече от 10 хиляди души в далечните години преди прехода и обуславяха разрастването на транспортната инфраструктура.

Показателна за днешната немара е бившата кожухарска фабрика.

Просторните помещения пустеят, а по спомени на очевидци оттук с влакови композиции са се изнасяли прочутите кожуси (дубльонки) за бившия Съветски съюз, за Полша и ГДР, а ежегодно са се обучавали на хубавия занаят и по 200 до 300 младежи от Монголия и Виетнам.

От другата страна на железопътната линия още един култов завод – „Гео Милев”, е пуснал кепенците. Прочутото му царевично нишесте, за което поколения деца пазят спомени от детските градини, отдавна е избледняло в съзнанието на порасналите и само високият комин напомня за активната производствена дейност.

Транзит преминаваме покрай емблемата на панелното строителство, завод „Толбухин”, който е бил създаден по шведска технология и успява да задоволи целия панелен бум в столицата с врати и прозорци. Слава богу, в халетата се работи, фирми развиват различни дейности и дават препитание на много хора. Което не може да се каже за още една от емблемите на соца на гара Искър – Комбината за полуцелулоза и картон. Халетата са ослепели от времето, характерната миризма на химия отдавна е спомен… Спомен е и тази недовършена сграда до известното някога каре от научни институти в региона. Тази сграда е била предвидена да разнася славата на българската химическа наука, но…

Е, а сега да потърсим „къде е заровено кучето”…Ясно е, че фабриките, или по-скоро сградите, вече са „нЕчии”. Отминалите времена, които доказаха, че държавата не може да бъде добър стопанин, доведоха след себе си масовата и касовата приватизация и в резултат…

В резултат грозната и отблъскваща гледка, която на всичко отгоре ражда и престъпност – халетата се обитават от наркомани, клошари и серия представители на подземния свят. Двайсетте години безстопанственост върху скъпа, златна земя показва, че повечето вчерашни приватизатори са именно днешните олигарси и единственото смислено нещо, което правят с незнайно как натрупаните милиони, е да слязат в от частния си самолет и да се качат в „Майбаха”. Върху тези софийски земи могат да се построят (след като се разрушат грозилищата…) още и още смислени неща. А специално в този регион до вече чистата река Искър може да се изгради и солидна рекреационна зона, и да се развие екологично земеделие, а и за едно голф игрище има място…
Явно е назряло времето на съответни законодателни инициативи за тези запустели халета, заводи, строежи, детски градини, училища. Най-малкото, защото в приватизационните документи има клаузи, които явно не са изпълнени. Снимките са красноречиво доказателство. Нищоправенето не е добър атестат за една държава с амбиции.
Имаме ли амбиции за категорична хирургическа интервенция?
В това е въпросът.