Бомба! Денков се оказа фалшив „академик“. Хабилитационната му процедура е под въпрос
Хабилитационната процедура на Денков също е под въпрос?
Едни и същи трудове са използвани за различни хабилитационни процедури
В сигнал до информационна агенция ПИК, публикуван и на страницата BUNT.BG, се твърди за „добрите семейни практики“, използвани от Николай Денков и неговата съпруга Славка Чолакова (линк към публикацията, март 2024 г.).
Въпреки подадените сигнали и публикуваните данни, въпросите около хабилитационните процедури на Николай Денков остават без отговор. Научната общност и обществото продължават да очакват яснота, но от страна на Денков засега следва мълчание.
През 2005 г. Славка Чолакова придобива образователната и научна степен „доктор“ с дисертация на тема „Основни фактори, влияещи върху процеса на емулгиране и стабилността на емулсии, съдържащи протеини“. Всичко това е надлежно отразено в Протокол № 1-02 от 25.01.2005 г., както и в системата на Националния център за информация и документация (НАЦИД). Цитираните обстоятелства са достъпни в публичния регистър, воден от НАЦИД: https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/12021. Научните публикации отразяват работата по дисертационния труд на Славка Чолакова, за което ѝ е издадена диплома № 29631 от 08.04.2005 г.
Четири години по-късно – през 2009 г., Николай Денков става професор. Назначен е със заповед № РД 22-100 от 14.01.2009 г.
Интересното е, че в своята хабилитационна процедура за академична длъжност „професор“ във Факултета по химия и фармация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Денков използва част от същите трудове, върху които е базирана дисертацията на Славка Чолакова. Тематиката на изследванията на двамата се припокрива, което само по себе си би могло да бъде любопитен факт, ако научната новост при тях не беше практически идентична.
И ако тя, като негова докторантка, беше заимствала от него – това би било разбираемо. Естествено е ученикът да стъпва върху трудовете на своя учител. Но обратното – научният ръководител да използва резултатите от труда на своя докторант – е не само неморално, но и напълно неприемливо, когато говорим за наука.
Проследяването на научните публикации на семейната двойка показва още една закономерност – почти навсякъде до името на Николай Денков стои и това на Славка Чолакова. В много случаи списъкът с автори на една публикация е дълъг, което прави трудно определянето на индивидуалния принос на всеки. Същите публикации са посочени и в публичния регистър на НАЦИД в профила на Николай Денков (https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/3765).
Отново на база информацията от публичния регистър – Славка Чолакова няма издаден нито монографичен труд, нито учебно пособие. Тя покрива минималните национални изисквания единствено чрез общи публикации. Част от тях са с непълни и неточни библиографски записи – тенденция, която се наблюдава и при публикациите на нейния съпруг. Така се оказва, че както Николай Денков, така и Славка Чолакова нямат самостоятелни научни трудове.
Логично възниква въпросът: каква част от дисертационния труд е оригинален принос на Славка Чолакова? И ако той действително представлява нейна интелектуална собственост, защитена по надлежния ред, по какви причини същите изследвания и резултати се използват от Николай Денков за неговата хабилитация като професор?
Наличието на множество съавтори поставя под съмнение личния принос, особено когато в самите публикации липсва ясно разграничение на отделните участия.
Известно е чудото на Иисус Христос, който нахрани пет хиляди души с пет хляба и две риби (Матей 14:21). Но науката борави не с чудеса, а с факти.
А според чл. 12, ал. 4 и ал. 5 от Закона за развитието на академичния състав в Република България, „дисертационният труд се подготвя самостоятелно“. Следователно, би било важно да се провери колко учени са преминали хабилитационни процедури и защити на степени с едно и също изследване или проект, което на практика означава – с един и същ научен труд. Законно ли е това?
В обобщение, поставените въпроси не са просто академичен спор, а засягат самите основи на научната етика и доверието в българската система за развитие на академичния състав. Когато едни и същи публикации се използват за различни научни степени и хабилитации, когато приносът на авторите е неясен, а публичните регистри съдържат непълни или неточни данни, това вече не е техническа грешка, а симптом на системен проблем.
Ако институциите продължат да мълчат, а сигналите останат без последствия, това не просто поставя под съмнение конкретни научни кариери, а подкопава легитимността на целия академичен процес. Тогава случаят няма да бъде скандал за двама души, а тест за това дали университетската среда в България изобщо е способна да защити принципите на научната честност.
Ако днес подобни практики минават без последици, утре младите учени ще имат само два избора – да напуснат страната или да приемат, че в България науката не е територия на знанието, а на удобните хора.
И тогава въпросът става неизбежен: това ли е лицето, което ще олицетворява държавата като кандидат-президент – човек, чиято собствена академична кариера е обгърната от съмнения за вторично използвани трудове, неясен личен принос и хабилитация, върху която тежат повече въпросителни, отколкото научни аргументи?
Днес става дума не просто за един учен или едно семейство, а за посланието към цяло поколение: „Не трудът, а схемата печели.“
Ако това бъде нормализирано, България няма да има нужда от академични комисии – ще има нужда от изходи на летището.
Post Comment