Борисов бяга от президентската битка: Стратегия или страх от нов разгром?

Борисов бяга от президентската битка: Стратегия или страх от нов разгром?

В политиката понякога най-сигурният начин да не загубиш е просто да не се явиш на битката. Именно така може да бъде прочетено решението на ГЕРБ да не издигне собствен кандидат за президентските избори.

На пръв поглед ходът изглежда необичаен. Говорим за една от най-големите и най-добре организирани партии в България, която доброволно се отказва да постави свое име в надпреварата за най-високия държавен пост. Но когато става дума за Бойко Борисов, отсъствието от терена невинаги означава липса на участие.

Понякога точно обратното.

Отказът от собствен кандидат може да превърне ГЕРБ от участник в арбитър. Вместо Борисов да рискува ново тежко поражение, той получава възможност да наблюдава сблъсъка отстрани и впоследствие да обяви практически всеки възможен резултат за доказателство за правилността на собствената си стратегия.

Това е политически модел, който Борисов владее от години: когато рискът стане прекалено голям, отстъплението се представя като мъдрост, слабостта като умереност, а нежеланието за битка като национално отговорно поведение.

Историята на президентските избори дава достатъчно основания за предпазливост.

През 2011 г. ГЕРБ успя да спечели президентството с Росен Плевнелиев. Тогава партията беше във възход и разполагаше с огромен организационен и властови ресурс.

Само пет години по-късно картината беше напълно различна.

Кандидатурата на Цецка Цачева през 2016 г. завърши с тежка загуба срещу Румен Радев. Поражението беше толкова болезнено, че последва оставката на правителството на Борисов.

През 2021 г. ГЕРБ застана зад Анастас Герджиков. И отново Румен Радев спечели убедително.

Тези две поражения показаха един от големите проблеми пред ГЕРБ. Партията може да бъде изключително силна на парламентарни избори, но президентският вот е различен. Той е мажоритарен, персонализиран и много по-лесно концентрира анти-ГЕРБ вот около един кандидат.

И Борисов очевидно знае това.

Затова решението да няма собствен кандидат може да бъде много по-малко загадъчно, отколкото изглежда.

Ако не участваш, не можеш официално да загубиш.

И точно тук започва голямата политическа маневра.

Ако Андрей Гюров стигне до балотаж, Борисов може да каже, че ГЕРБ съзнателно не е разцепило определен сегмент от избирателите.

Ако Гюров спечели, Борисов би могъл да представи собственото си неучастие като принос към победата.

Ако Илияна Йотова победи, отново ще остане отворена възможността ГЕРБ да твърди, че е избегнало ненужна институционална война и е запазило политически мостове.

А ако опонентите на Борисов претърпят поражение, аргументът ще бъде още по-удобен: ГЕРБ дори не е имало кандидат и въпреки това те не са успели да победят.

Така се създава почти идеалната политическа ситуация.

Всички могат да загубят.

Само Борисов не.

Именно това превръща отказа от кандидат в много повече от обикновено партийно решение.

ГЕРБ би могло да се окаже в ролята на партия, чиито избиратели решават балотажа. В подобна ситуация двамата финалисти неизбежно ще погледнат към огромния електорален масив на партията.

Тогава Борисов вече няма да бъде кандидат.

Ще бъде човекът, чието мълчание, подкрепа или дори намек може да струва стотици хиляди гласове.

А това е много по-удобна позиция от тази да стоиш на сцената като лидер на поредния загубил кандидат.

Формулата е проста:

„Аз можех да ти попреча. Не го направих.“

В политиката подобни услуги рядко се забравят.

Затова определението „двуличен ход“ не трябва непременно да се разбира само като морална присъда. То описва способността едно и също действие да бъде представено по различен начин пред различни аудитории.

Пред собствените избиратели Борисов може да твърди, че пази партията.

Пред десницата може да каже, че не разделя гласа.

Пред бъдещия президент може да напомни, че не е издигнал силен конкурент.

Пред загубилите изборите може да заяви, че са се провалили дори без кандидат на ГЕРБ срещу себе си.

Във всички случаи той остава от печелившата страна на разказа.

Но има и друга възможност, която не бива да бъде пренебрегвана.

Може би зад всичко това няма грандиозна конспирация, а чист политически прагматизъм.

Ако вътрешните анализи на ГЕРБ показват, че партията няма кандидат, способен да спечели президентските избори, защо да хвърля ресурс, авторитет и структура в предварително обречена кампания?

За един прагматичен лидер може да е далеч по-разумно да запази силите си за парламентарните избори и за борбата за реалната изпълнителна власт.

Точно тук се крие и голямата сила на политическия стил на Борисов.

Той рядко настоява да води битка само защото от него се очаква да я води.

Когато теренът е неблагоприятен, предпочита да го напусне, да изчака останалите да се сблъскат и след това да се върне като посредник, балансьор или неизбежен фактор.

В продължение на години именно тази способност му позволява да оцелява след изборни загуби, протести, разпаднали се парламенти, служебни кабинети и политически кризи.

Други лидери се стремят непременно да спечелят всяка битка.

Борисов често се стреми просто да не бъде човекът, който я губи.

Но президентските избори ще поставят тази стратегия пред важен тест.

Защото дори ГЕРБ да няма кандидат, неговите избиратели ще гласуват.

И тогава ще стане ясно дали Борисов действително разполага с политическата власт, която му се приписва.

Ако огромна част от електората последва негов сигнал за подкрепа, той ще докаже, че може да определя президентския вот дори без да участва официално в него.

Ако хората гласуват независимо от неговите послания, ще се появи далеч по-опасен за ГЕРБ въпрос.

Дали Борисов все още контролира собствената си партия и собствените си избиратели така, както преди?

Така президентските избори могат да се окажат национален тест за Борисов, дори името му да не фигурира никъде върху бюлетината.

И може би точно от този тест той се опитва да избяга.

Защото понякога отказът да участваш е гениална стратегия.

А понякога е просто страх да не видиш истинския резултат.