Брюксел или Вашингтон: геополитическият корен на вътрешната война в Полша

По публикации на руски и полски аналитични издания, включително интервю на полониста Станислав Стремидловски за телевизия „Царград“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Математиката на блокажа: формулата 30-30-40

Когато в една централноевропейска държава с близо 38 милиона население политическият елит престане да признава легитимността на насрещната институция, статистиката спира да бъде социология и се превръща в диагноза за разпад. По оценка на руския политолог и специалист по полските въпроси Станислав Стремидловски, цитирана в медийни публикации, днешното полско общество е разсечено по следната пропорция: 30 на сто подкрепят управляващия лагер около премиера Доналд Туск, точно толкова – 30 на сто – стоят зад консервативната опозиция и президента Карол Навроцки, а останалите 40 процента са изпаднали в състояние на пълно недоумение и отказ от участие.

Дали тези проценти отразяват моментна снимка или трайна тектоника? В полската политическа традиция подобен паритет рядко води до компромис. По-скоро той бетонира окопите. Когато нито една от двете големи фракции – постсолидаристките либерали от „Гражданска коалиция“ и националконсерваторите от „Право и справедливост“ (ПиС), чийто кандидат и наследник на линията е Навроцки – не може да пробие тавана от една трета от избирателите, единственият инструмент за надмощие остава административният натиск върху държавните органи. Тези 40% „наблюдаващи отстрани“, за които говори Стремидловски, не са просто пасивни граждани; те са резервоар на натрупано недоверие към самата идея за правова държава по Висла.

Кървавата употреба на площад „Ринек Гловни“

Нищо не илюстрира дълбочината на вътрешната корозия във Варшава така отчетливо, както реакцията на властта след инцидента в Краков. Според данните, изнесени в първоизточника и коментирани от анализатори, полският гражданин Михал Оксински е нахлул с автомобил на Главния пазарен площад (Rynek Główny) в историческия център на Краков и е открил огън по хората с полуавтоматична пушка. Равносметката от атаката, според цитираните сведения, е шестима загинали – четирима полски граждани, един британец и един австриец, както и 16 ранени, сред които се споменава и руски гражданин. (Следва да се отбележи, че в публичното пространство и в различните информационни потоци детайлите около подобни кризисни събития често стават обект на противоречиви интерпретации още в първите часове, преди съдебните власти да публикуват окончателния обвинителен акт.)

Още в първия ден след трагедията министърът на вътрешните работи и администрацията в кабинета на Туск – Марчин Кервински – излезе с твърдение, че извършителят е бил увлечен по крайнодесни идеи. Без да има приключило предварително следствие, без съдебно-психиатрична експертиза и без разсекретени материали от Агенцията за вътрешна сигурност (ABW), политическото ръководство на МВР във Варшава вече беше поставило идеологически етикет върху гилзите.

Защо му беше нужно това на Кервински? Отговорът лежи не в криминалистиката, а в коридорите на президентския дворец „Белведер“. Карол Навроцки – бивш директор на Института за национална памет (IPN), историк с подчертано консервативен профил и човек, издигнат с подкрепата на десницата – е естествената мишена на подобна реторика. Свързването на един масов убиец с „крайнодесни възгледи“ в рамките на броени часове работи по проста пропагандна схема: радикализмът на улицата се пришива индиректно към политическото семейство на държавния глава. По наблюдение на Стремидловски, нито Кервински, нито премиерът Туск са сметнали за необходимо да поднесат извинения за прибързаните си квалификации, въпреки липсата на представени публични доказателства в онзи момент.

Съдебната война и парализата на Конституционния трибунал

Конфликтът около интерпретацията на стрелбата в Краков е само симптом на много по-дълбока институционална болест, която започна още през декември 2023 г. с връщането на Доналд Туск на власт и ескалира след президентските избори, извели Карол Навроцки на поста държавен глава. В сърцевината на сблъсъка стои контролът върху Конституционния трибунал (Trybunał Konstytucyjny), Върховния съд и Националния съдебен съвет (KRS).

Кабинетът на Туск, стъпвайки върху резолюции на Европейската комисия и решения на Съда на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург, отказва да признае легитимността на съдиите, назначени по време на осемгодишното управление на „Право и справедливост“. На практика правителството във Варшава започна да прилага селективно публикуване на съдебните актове в Държавен вестник (Dziennik Ustaw) – административен похват, който превръща върховния съдебен орган в призрак. От своя страна президентът Карол Навроцки разполага с конституционното право на вето и с правомощието да назначава съдии, което му позволява да блокира законодателната програма на управляващата коалиция.

Резултатът е класическо двоевластие. В Полша днес съществуват два паралелни правни режима: единият се признава от Сейма, Министерския съвет и институциите в Брюксел, а другият – от президентската администрация, Конституционния трибунал и значителна част от съдийския корпус. Когато един обикновен полски гражданин или търговско дружество получи решение от състав на Върховния съд, в който участват така наречените „неосвободени“ или „нови“ съдии, назначени след 2018 г., изпълнителната власт може да го обяви за нищожно, докато президентският лагер го смята за единствено законно. Как се събират данъци, как се уреждат наследства и как се сключват търговски договори в държава, в която двата върха на властта не признават взаимно подписите си?

Историческите корени на „двете Полши“

Когато полски политик, цитиран от Стремидловски, заявява, че „Полша отново е разделена на две държави“, той не използва случайна метафора. Разломът между „Полша А“ и „Полша Б“ има вековна географска и икономическа основа, наследена още от трите подялби на Жечпосполита в края на XVIII век.

Западните и северните воеводства – Великополша, Долна Силезия, Померания – дълго време са били част от Прусия и Германската империя. Там инфраструктурата, гъстотата на железопътната мрежа и урбанизацията са формирали по-индустриален и ориентиран към Западна Европа манталитет. Източните и югоизточните региони – Подкарпатието, Люблинското воеводство, Малополша (с център именно Краков) – са били под властта на Руската империя и Австро-Унгария. Там ролята на Католическата църква като пазител на националната идентичност, дребната поземлена собственост и традиционният консерватизъм са вкоренени на ниво семеен рефлекс.

През последните двадесет години след влизането на Полша в Европейския съюз през 2004 г. тази историческа граница не само не изчезна, но се наслои върху новите икономически неравенства. Големите градове – Варшава, Гданск, Вроцлав, Познан – усвоиха лъвския пай от еврофондовете и чуждестранните инвестиции в сектора на услугите и високите технологии. Провинцията и малките градове останаха зависими от социалните трансфери, въведени от кабинетите на ПиС (като програмата „Семейство 500+“, прераснала в „800+“), и от субсидиите в селското стопанство. Затова сблъсъкът между Туск и Навроцки не е просто кавга между двама амбициозни политици – това е сблъсък между две икономически и културни реалности, които говорят на един и същи език, но влагат противоположно съдържание в думи като „суверенитет“, „закон“ и „сигурност“.

Брюксел срещу Вашингтон: геополитическият разлом

Външнополитическата ориентация на двата лагера във Варшава допълнително налива масло в огъня, превръщайки вътрешната криза в проблем за целия източен фланг на НАТО и Европейския съюз. Според анализа в първоизточника Доналд Туск действа като убеден евроинтегратор – или „глобалист“, както го определят критиците му – който поставя синхронизирането с директивите на Брюксел и Берлин на първо място. За правителството на Туск възстановяването на отношенията с Европейската комисия и отключването на милиардите по Националния план за възстановяване (KPO) беше основен политически капитал. Цената на този капитал обаче включва приемането на механизмите на Европейския зелен пакт, чиито екологични изисквания удрят директно по полската въглищна енергетика (въглищата все още формират над 60% от енергийния микс на страната) и по полските фермери, които месеци наред блокираха граничните пунктове с Украйна и магистралите около Варшава.

Карол Навроцки, напротив, изгражда своята политическа платформа върху твърд суверенизъм и скептицизъм към федерализацията на ЕС. В своята реторика и действия президентът се противопоставя на миграционния пакт на Брюксел, който предвижда задължителна солидарност или финансови компенсации при отказ от прием на мигранти, както и на регулациите на Зелената сделка. Вместо Брюксел, Навроцки и консервативният лагер залагат почти изцяло на двустранния съюз със Съединените щати – особено в контекста на новата политическа конфигурация във Вашингтон след завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом.

Тук се появява сериозно вътрешно противоречие в полската стратегическа логика, което нито една от двете страни във Варшава не иска да признае публично. И правителството на Туск, и президентът Навроцки поддържат колосалните военни разходи на Полша – над 4% от БВП, най-високият дял в НАТО – и продължават мащабните оръжейни покупки от САЩ и Южна Корея (танкове M1A2 Abrams и K2 Black Panther, артилерийски системи HIMARS и K9, изтребители F-35). Но докато за Туск тази милитаризация трябва да бъде вписана в общоевропейската отбранителна архитектура, за Навроцки тя е гаранция за национална самостоятелност, която позволява на Варшава да казва „не“ на европейските бюрократи. Когато обаче главнокомандващият въоръжените сили (президентът) и министърът на отбраната (в кабинета на Туск) имат различни визии за командната верига и кадровите назначения в Генералния щаб, самата отбранителна способност на държавата попада в капана на политическото недоверие.

Институционалната умора и рискът от неконтролируема ескалация

Връщайки се към тезата на Станислав Стремидловски, най-тревожният елемент в полската картина не е ожесточението между 30-те процента на Туск и 30-те процента на Навроцки, а мълчанието на онези 40 на сто от поляците, които стоят встрани. В политологията подобно отдръпване на централната маса от избиратели се нарича „институционално изтощение“.

Когато обществото вижда, че всяка трагедия – било то криминален акт или терористична атака като тази в Краков – се използва мигновено за разчистване на сметки между МВР и президентството, доверието в държавните институции се изпарява. Гражданинът спира да вярва на полицейските сводки, на прокуратурата и на медиите, разделени на проправителствени (като реформираната с полицейска акция през декември 2023 г. държавна телевизия TVP) и опозиционни (като частните канали TV Republika и wPolsce24).

В такава среда всеки следващ инцидент – икономически трус, фермерска стачка, съдебно решение или провокация по границата – има потенциала да прерасне в криза на управляемостта. Конституционният механизъм на Третата полска република, приет през 1997 г., е писан с презумпцията, че президентът и премиерът, дори когато произхождат от различни политически семейства (както по времето на кохабитацията между Александър Квашневски и Йежи Бузек), ще спазват неписаните правила на държавния инстинкт за самосъхранение. Днес тези неписани правила във Варшава са отменени.